- Май и двамата знаем, че колкото и да се старае, е далеч от съвършенството -отбеляза Дунди, после седна на пода и облегна гръб на празния рафт зад себе си. - Не е по мисленето. Вечно се впуска с главата напред, а когато всичко рухне пред него, почва да се дави в самосъжаление и угризения.
Кимнах, ровичкайки отнесено из дупката в ръкава на новата ми карирана риза. След като бях чула среднощния му разговор със Зу, вече знаех, че го мъчеше жестоко чувство на вина заради случилото се в нощта на бягството им, но явно нещата имаха по-дълбоки корени.
- Ще я зашия после. - Дунди кимна към дупката в ръкава ми. Дългите му пръсти бяха разперени върху коленете му и барабаняха по костите на краката му. - Само ми напомни.
- Кой те е научил да шиеш? - поинтересувах се аз. Очевидно въпросът не беше уместен. Гърбът на Дунди се скова и изопна, сякаш бях пуснала ледено кубче през деколтето на тениската му.
- Не знам как да шия - тросна ми се той, - а само как да кърпя. Шиенето е за красота; кърпенето е за спасяване на животи. Не го правя, защото го намирам за интересно или забавно. Упражнявам се.
Той впи очи в мен над рамките на очилата си и зачака да види дали съм го разбрала.
- Баща ми ме научи да кърпя, преди да се укрия - обясни накрая той. - В случай че ми се наложеше.
- Да не би баща ти да е лекар? - попитах аз.
- Травматолог. - Дори не опита да прикрие гордостта в гласа си. - Един от най-добрите в цял Вашингтон.
- А майка ти с какво се занимава?
- Работеше за Министерството на отбраната, но я уволниха, като отказа да ме регистрира в базата данни на ОМИН. Не знам с какво се занимава в момента.
- Късметлия си с такива родители - коментирах аз.
Дунди изсумтя, но си личеше, че комплиментът ми го е зарадвал. Минутите се заточиха и разговорът ни постихна. Накрая взех бележника на Зу и го разгърнах. Първите няколко страници съдържаха главно драсканици и завъртулки, но след тях се занизаха лист след лист с математически задачи. Почеркът на Лиъм беше спретнат и красив, а за моя изненада, този на Зу не му отстъпваше по нищо.
- Бети е пропътувала 189 километра за три часа. С каква скорост е карал Лий?
- Имаш три „Сникърса", които трябва да споделиш с трима приятели. Разрязваш ги наполовина. Колко парчета ще получи всеки от приятелите ти? Как ще разделиш остатъка поравно, така че Дунди да не мрънка?
После стигнах до страница с напълно различен почерк. Крив и размазан. Буквите бяха по-тъмни, сякаш писалият беше натискал по-силно върху хартията.
Не знам какво още да кажа за тази книга, така че да се измъкна от клишетата. Боя се, че умните ми коментари се изчерпаха. Джонатан Суифт винаги ми е бил любим писател, но направо не мога да повярвам колко остроумна игра на думи използва в целия роман. Не е за вярване и колко сходен е на места с „Робинзон Крузо", особено по време на пътешествието с кораб към Лилипутия. Макар че разговорите с лилипутите не са сред най-паметните моменти в книгата, ще е трудно да намерим по-изобретателна смесица от пародия и оригиналност. Напълно разбирам защо специалистите изучават така задълбочено това произведение. В началото на романа срещаме Гъливер като млад мъж, жаден за приключения и готов да се качи на всеки кораб, само и само да преплава океана. В хода на сюжета авторът развива героя си с безкрайна умелост. Ако трябва да посоча най-любимата си част от книгата, то това навярно ще е пътуването до Лапута - място, което много бих се радвал да посетя, защото и аз често витая в облаците, а възможността по цял ден да изучавам философия и математика би била сбъдната мечта. На едно-две места в романа останах с впечатлението, че Суифт се е отнесъл, пропускайки доста възможности да затвърди собственото си виждане за съвършеното общество. Ние, читателите, трябва сами да преценим. Аз лично обичам подобни предизвикателства. Ако оценявате провокиращата размисли литература, написана от обективна, рационална гледна точка, или просто ви преследват мечти да обиколите света, тази книга е идеална за вас.
- Ъмм... - Вдигнах бележника, за да види коя страница чета. - Ти ли си го писал?
- Дай ми го - сопна се той. Лицето му пламна от паника. Не просто паника: ноздрите му се разшириха и ръката му затрепери, сякаш го бях уплашила до смърт. Проряза ме чувство на вина. Върнах му бележника и той откъсна страницата.
- Съжалявам - пророних, стресната от зеленикавия цвят на лицето му. - Не исках да кажа нищо лошо. Просто ми стана чудно защо се упражняваш в писането на есета, щом не вярваш, че някога ще се върнем в училище.