Дунди се взира в мен още няколко секунди, докато някаква мисъл не разби каменното му изражение. Той въздъхна тежко.
- Не се упражнявам за училище. - Вместо да пъхне страницата в джоба си, я остави на пода между двама ни. - Преди... преди да ме тикнат в лагера, родителите ми се тревожеха, че СОП ги разследва, което се оказа самата истина. Изпратиха ме в къщичката на баба и дядо и... нали ти казах, че правителството следи цялата интернет кореспонденция? Трябваше да намерим начин да ги надхитрим, особено след като започнаха да тероризират майка ми на работното й място.
Отново сведох поглед към листа хартия.
- Изпращал си им рецензии за книги?
- Разполагах с лаптоп и няколко карти за безжичен интернет - обясни той. -Публикувахме рецензии на книги в мрежата. Само така можехме да си общуваме, без да ни надушат.
Той се приведе към мен, скривайки с длан целия лист, но без първата колона от думи.
Измъкна се мога да срещаме вие посочи място и време бих се радвал да посетя обичам ви.
- О.
- Реших да го подготвя още сега - обясни Дунди. - В случай че намерим компютър с интернет, но нямаме много време.
- Гениално - пророних бавно аз. - Цялото ти семейство сте гении.
Отново получих изсумтяване вместо отговор. Все едно ми каза нещо от рода на „Много ясно".
Въпросът, който наистина исках да му задам, вече си проправяше път нагоре по гърлото ми, но в този момент Дунди извади тесте карти от куфарчето си.
- Искаш ли да поиграем? - предложи той. - Май доста време ще киснем тук.
- Защо не... но мога да играя само Стара мома и Гледай си работата.
- Хм. - Той се покашля. - Нямаме подходящо тесте за Стара мома, а за твое съжаление, аз съм майстор на Гледай си работата. Спечелих цял шампионат в пети клас.
Ухилих се насреща му и зачаках да раздаде картите.
- Ти си звезда, Дунди... - Той сбърчи нос, като чу прякора си. - Е, не мога да се обръщам към теб другояче, ако не знам истинското ти име.
- Чарлс - представи се той. - Чарлс Карингтън Мериуедър IV, ако трябва да сме по-точни.
Опитах да задържа лицето си възможно най-безизразно. Естествено, че името му ще е толкова претенциозно.
- Добре, Чарлс. Чарли? Чък? Чип?
- Чип?
- Не знам, просто ми се стори симпатично.
- Уф. Просто ми викай Дунди. Всички така ми казват.
Измислих го.
Сигурно беше към пет и половина сутринта, след няколко игри на карти и шаради, проведени със замъглено от многото сладки неща и малкото сън съзнание. И двамата чакахме да се случи нещо, да се окажем прави за другите момчета. Държахме бейзболната бухалка наблизо и нито веднъж не обърнахме гръб на палатките им. Когато умората най-сетне надделя, се редувахме да поспиваме по няколко минути свити на земята.
Отново взех бележника на Зу, колкото да не ме приспи ритмичното хъркане на Дунди, и добавих няколко облачета и звездички към драсканиците най-отпред. Запрелиствах страниците с палец, спирайки чак когато намерих онова, което търсех.
650.
Несъмнено числото представляваше областен код за тази част от щата. Баба живя до Шарлътсвил известно време и имах доста смътен спомен как стоя в кухнята на родителите ми и гледам номера, щампован на тефтера до телефона. Но областта, която покриваше, далеч не беше малка, а и нямаше никаква гаранция, че изобщо представлява областен код.
Беше ми много по-лесно да разсъждавам без три чифта нетърпеливи очи, вперени в мен, но пък умът ми караше на изпарения по отношение на съня. Тъй като имах доста време за губене, започнах отначало - разместих буквите, опитах да ги наредя в няколко анаграми, замених ги с други.
Чувството се прокрадна бавно в мен, вмъквайки се през натоварените, уморени кътчета на мозъка ми. Числото 650 - къде го бях виждала преди? Защо имах усещането, че...
Когато прозрението ме сполетя, бях на косъм да се разсмея. На косъм.
Само преди няколко часа бях зърнала тези цифри в паметта на Грег, изписани на радиочасовника му - светеха ярко дори сред най-гъстите облаци на мислите му.
Беше 650 АМ - радиостанция.
Не ми стигаше просто да събудя Дунди, не и когато имах чувството, че ще се пръсна по шевовете от вълнение. Затова направо скочих на гърба му, с което успях едновременно да го уплаша до смърт и да го сритам в бъбреците. Не знам какъв звук издаде, като се метнах отгоре му, но определено не звучеше човешки.
- Събуди се, събуди се, събуди се! - изсъсках през зъби и го вдигнах разпуфтян и ругаещ на крака. - Като ви дадоха думичката ЕДО, казаха ли нещо друго?