- Зелена, ако утре мога да ходя, бог ми е свидетел...
- Изслушай ме! - изръмжах му. - Казаха ли нещо за настройка или улавяне?
Той впери застрашителен поглед в мен.
- Казаха само да търсим Едо.
- Да търсите? - повторих аз. - Точно тази дума ли използваха?
- Да! - отвърна ядосано той. - Защо?
- Грешала съм - обясних му аз. - Не мисля, че числото има нещо общо с телефонен номер. За едно бяхме прави. Последната буква изобщо не е буква -нула е. Шест - петдесет. Това е радиостанция.
- И как, за бога, стигна до това заключение?
Ех! Ето я и сложната част. Как да скрия факта, че бях видяла отговора, вместо да използвам предполагаемата си мозъчна сила, за да стигна сама до него.
- Докато умувах къде другаде се срещат трицифрени числа, си спомних, че чух Грег и другите да си приказват колко е важно да намерят радио. Трябваше да ви го спомена по-рано, но досега не ми се струваше от значение.
- О, боже! - Дунди клатеше глава леко сащисан. - Не мога да повярвам. Имахме толкова лош късмет през цялото пътуване, че очаквах поне двама от нас да се озоват в някоя канавка, преди да открием отговора.
- Трябва ни радио - казах аз. - Мисля, че съм права, но ако греша... трябва да изпробваме теорията ми, преди да съобщим на другите.
- Бети?
- Не! - Нямах намерение да оставям палатката без надзор дори за петнайсет минути. - Май видях едно в дъното на магазина. Ще отскоча да го взема.
Докато тичах, рафтовете край мен сякаш се сливаха в тъмни струи, но в момента не ме интересуваше какво се криеше зад тях. За щастие, радиото не ми се беше привидяло. Намираше се в лагера от одеяла и плувни дюшеци, който Лиъм и приятелят му си бяха скалъпили едно време.
Като се върнах, заварих Дунди да кръстосва нервно между стелажите. Сложих дребния уред на един рафт на нивото на очите ни и затърсих трескаво копчето за включване.
Аз го пуснах - и аз завъртях с разтреперани пръсти копчето за звука, когато пращенето едва не спука тъпанчетата ни. Радиото беше древно, очукана сребриста кутия, но пък работеше. От колоните му забучаха гласове, реклами и дори няколко стари песни, които разпознах.
- Трябва да е настроено на АМ, или средни вълни - обади се Дунди, взимайки радиото в ръце. - Ултракъсите вълни стигат само до 108. Ето...
Първата ми мисъл беше, че Дунди е попаднал на несъществуваща станция. Никога през живота си не бях чувала такъв звук - ниско, стържещо пращене, смесено с нещо като хвърчащо из въздуха натрошено стъкло. Не беше болезнено като Белия шум, но и далеч не можех да го нарека приятно.
Дунди обаче се хилеше до уши.
- Знаеш ли какво е това? - попита той и едва дочака да поклатя глава, за да ми обясни. - Чувала ли си, че съществуват определени честоти, които единствено мозъците на децата с пси-способности могат да долавят?
Хванах се за близкия рафт, за да не се превия на две. Бях чувала, разбира се. Кейт ме беше просветлила по този въпрос, когато ми беше обяснила за това как управниците на лагера прокарвали определена честота в Белия шум, за да изловят опасните деца, убягвали им досега.
- Не бих казал, че другите не чуват звука, просто мозъците им го възприемат по различен начин от нашите. Технологията е много интригуваща. В Каледония правеха опити в тази сфера, за да проверят дали съществуват честоти, които дадени цветове долавят, а други - не, и винаги ни звучеше точно така, когато мозъците ни не обработваха някоя от тях...
Думите едва бяха напуснали устата му, когато се чу поредното остро пищене и звукът секна изцяло, а на негово място зашепна мек мъжки глас:
Ако чуваш това, ти си един от нас. Ако си един от нас, можеш да ни намериш. Езерото Принс. Вирджиния.
Съобщението прозвуча още три пъти, след което отново започна познатото резливо пращене. Дълго време с Дунди се взирахме безмълвно един в друг.
- О, боже! - възкликна накрая Дунди. - О, боже! - След това започнахме да го повтаряме в един глас, прегърнахме се и заподскачахме от радост като двойка същински палячовци - сякаш никога не бяхме изпитвали желание да се хванем за гушите. Прегръщах го без страх и смущение; така силно и с такъв прилив на емоции, че едва не се разплаках. - Направо мога да те разцелувам! - Изпищя Дунди.
- Въздържай се, ако обичаш! - отвърнах аз, докато ръцете му се затягаха около ребрата ми до такава степен, че очаквах да ги строшат всеки момент.
Незнайно дали заради биологичния си часовник, или заради шеметните писъци на Дунди, Лиъм се събуди пръв. С ъгълчето на окото си видях чорлавата му руса глава да стърчи от палатката. Хвърли ни един поглед, после се върна в палатката и след секунда излезе със смесица от недоумение и тревога по лицето.