- Какво е станало? - попита той. - Защо сте се развикали така?
Двамата с Дунди се спогледахме, ухилени до уши.
- Извикай Зу - наредих му аз. - Имаме да ви казваме нещо.
Седемнайсета глава
По думи на Дунди Джак Фийлдс бил вторият син на семейство с пет деца и единственият, който не заболял от остра младежка идиопатична невродегенерация. Баща му бил собственик на италиански ресторант, а майка му починала от рак, когато бил още малък. Джак не се откроявал с нищо на външен вид; бил от онези хлапета, които човек би подминал в училищния коридор, без дори да му обърне внимание. Въпреки това бил доста готин - единственото момче от стаята им, което обсъждало с Лиъм неща като японските филми на ужасите и статии от стари издания на „Ролинг Стоун". Обичал да разказва приказки с шантави гласове и години наред драскал по черните дъски в някогашната класна стая силуета на Ню Йорк Сити. Войниците, назначени да пазят стаята им, останали толкова впечатлени от детайлната му работа, че го оставили да завърши произведението си.
И най-важното: много обичал да стряска надзорниците. Използвал способностите си да краде разни неща от коланите и джобовете им или да хвърля предмети на пътя им, за да се спъват и падат пред всички. Ако трябваше да съдя по разказа на Дунди, Джак Фийлдс беше същински светец, апостол на всичко страхотно на земята, който ги учел как да използват Сините си способности, след като той самият бил прекарал години в изучаването им.
И може би именно заради това надзирателите застреляли първо него в главата в нощта на планираното бягство.
Лиъм караше мълчаливо към Питърсбърг и само кимаше да потвърди най-смахнатите части от историята на Дунди. И той се беше развълнувал като нас, когато го бяхме завлекли до радиото, за да изслуша краткото съобщение, но лека-полека, в хода на няколко часа, настроението му помръкна. Когато историите на Дунди се изчерпаха, никой не подхвана друг разговор.
- Чувала съм, че там е много красиво - отбелязах след известно време аз, но изтръпнах, като чух колко неловко прозвуча коментарът ми. - За езерото Принс говоря.
Лиъм не изглеждаше толкова стресиран, колкото дълбоко натъжен. Именно това ме притесняваше - че потъваше в дупка, от която дори значимият ни пробив не можеше да го извади.
- Сигурно си права - отвърна с тих глас. После ми подаде сгънатата надве карта. - Ще я прибереш ли в жабката?
Не търсех нищо, като отворих вратичката, но те бяха там и ме гледаха от купчината смачкани салфетки.
Откровено казано, бях очаквала да са в пощенски пликове, или поне да са написани върху листове от тетрадка. Което беше глупаво от моя страна, при положение че в лагерите нямаше часове по изобразително изкуство и труд и творчество. Все пак едва ли им бяха раздавали листове и химикалки. Въпреки това бях очаквала писмата да са по-... солидни. И двамата ми спътници да ги носят навсякъде със себе си.
Писмото на Джак беше най-отгоре, написано върху половината от лист с някаква компютърна разпечатка, който беше сгънат няколко пъти. Беше успял да събере името на баща си, изписано със стегнати главни букви на гърба на страницата, между огромните черни думи
ЗАБРАНЕНА ЗОНА.
Вместо да прибера картата, извадих писмото, докато Лиъм и Дунди бяха твърде заети да спорят за най-добрия маршрут до езерото Принс. Умът ми витаеше някъде надалеч, но пръстите ми загладиха намачканата хартия и я разгърнаха. В горния десен ъгъл нямаше дата; писмото започваше с отривистото и прямо „Скъпи татко".
Не успях да прочета нито дума повече. Лиъм се пресегна и изтръгна писмото от ръката ми, смачквайки крайчеца на хартията в юмрука си.
- Какво правиш? - попита ядосано.
- Съжалявам, просто...
- Просто какво? - излая той. Тялото ми подскочи от изненада. - Това е лично! Не е твоя работа какво пише вътре.
- Лий... - подхвана Дунди с не по-малко учудване от моето. - Недей така.
- Не, говоря сериозно. Разбрали сме се да не четем писмата на другите!
- При никакви обстоятелства? - попитах аз. - Ами ако не можете да намерите баща му, а писмото съдържа някаква податка за адреса му?
Лиъм клатеше глава още преди да довърша и Дунди да изтъкне:
- Има право.
Той не отвърна, но ръцете му затрепериха върху волана. Мълчанието му беше още по-непоносимо от резките думи и когато ми дойде в повече, включих радиото с надеждата да пуснат песента на Allman Brothers. Вместо това обаче Бети улови някаква новинарска дискусия.