Това не биваше да се случва отново - този път бях извадила късмет; поне още си спомняше за мен, макар и да нямаше представа какво му бях сторила, но и късметът се изчерпваше евентуално в даден момент.
Никакво докосване повече. Никакъв допир на пръсти или на рамо в рамо. Никакво хващане на ръката му, колкото и топла, колкото и голяма да беше.
И това само по себе си беше поредната причина да намеря Беглеца. Да го помоля за помощ.
- Да... да. - Той кимна, но забелязах как сбърчи вежди, като ме погледна отново, и остра болка прониза гърдите ми, когато ме подмина, без да ми подаде ръка.
Вървях на пет крачки пред него, докато заобикаляхме закусвалнята и минавахме покрай външната чешмичка и металните пейки и маси под плътния навес. Почти се затичах, щом наближихме ъгъла. Очаквах Дунди и Зу да тормозят автоматите за последните пакетчета храна в тях.
Но не Дунди ме посрещна зад ъгъла, нито пък Зу.
Тъмна коса, още по-тъмни очи. Мъж на възраст около двайсет и пет, с белег, който започваше под дясното му око и продължаваше чак над челото му, където лъскавата розова кожа не беше позволила на косата му да порасне отново. Мозъкът ми анализира чертите му една по една с мъчителна мудност. Той сбърчи нос с отвращение и цялото му лице се изкриви.
Лиъм извика панически името ми и краката му затрополиха по цимента. Бягай -исках да му изкрещя. - Какво правиш? Бягай! Обърнах се към непознатия преследвач със синьо шушляково яке тъкмо навреме, за да видя как задният край на пушката му лети към лицето ми, избивайки всяка мисъл от черепа ми.
Болката ме заслепи с белия си проблясък под клепачите ми. Но бях на земята, не в безсъзнание. Когато мъжът опита да ме вдигне за предницата на тениската, завъртях крак и пометох глезените му. Той се сгромоляса на цимента с пъшкане и пистолетът му тупна върху близката купчинка камъни. Заритах, докато не уцелих нещо твърдо. Но знаех, че няма да е достатъчно.
Опитах да се изправя на крака, но светът се завъртя бясно пред очите ми и сякаш земята омекна под мен. Главата ми пулсираше болезнено и нещо топло се стичаше по десния ми клепач - кръв. Дори я вкусих, също толкова ясно, колкото усетих раздвижването на въздуха, когато Лиъм вдигна мъжа от земята с едно махване на ръката си. Метна го като парцалена кукла към острия ръб на една от масите за пикник и преследвачът директно изпадна в безсъзнание.
Зу, Дунди, Зу, Дунди, повтаряше като мантра умът ми. Притиснах длан в челото си, върху мястото, където пистолетът беше разцепил кожата ми в назъбена линия.
Не знам какво се случи след това. Имах чувството, че главата ми пропуска секунди, докато се движехме нанякъде. Преди това Лиъм опита да ме вдигне от цимента, но аз го отблъснах с тромави, мудни ръце.
Бягай! - исках да му кажа. - Изчезвай оттук!
- Руби... Руби. - Лиъм се мъчеше да привлече вниманието ми, защото не беше видял какво ни чака отпред.
Зу и Дунди седяха на земята до Бети. Ръцете им бяха закопчани в белезници зад гърбовете им, а краката им - опънати напред и завързани с яркожълто въже. Над тях стърчеше не кой да е, а Лейди Джейн.
За пръв път я виждах отблизо - или поне от достатъчно близо, че да видя бенката на бузата й и хлътналите й очи зад черните рамки на очилата й. Тъмната
и коса се спускаше около раменете и, леко накъдрена от влажния климат, а кожата и сякаш беше опъната плътно по ъгловатото и лице. Черната и риза беше старателно натъпкана в дънките и, стегнати с черен колан с муниции. Разпознах множеството предмети, окачени на него. Оранжевото идентификационно устройство, електрошок, белезници...
- Привет, Лиъм Стюарт - обади се жената със студен, копринен акцент.
Лиъм стъпи здраво на земята и вдигна ръце - навярно за да я отблъсне със силите си. Жената обаче само изцъка с език и кимна към протегнатата си ръка. Проследих я с поглед до пистолета, насочен към главата на Зу.
- Лий... - Гласът на Дунди беше неестествено висок, но не той, а погледът на Зу ме прикова намясто.
- Ела тук - каза жената. - Бавно, с ръце на тила. Веднага, Лиъм, в противен случай не мога да ти гарантирам, че пръстът ми няма да трепне. - Тя килна глава настрани.
Паника. - Думата изскочи ненадейно в съзнанието ми. - Паникбутонът... къде е? Раницата ми беше някъде под предната пасажерска седалка. Ако можех да се добера до нея, ако можех да достигна вратата...
- Така ли? - изплю Лиъм. - И каква е последната обявена цена за главата ми? Чудно ми е колко ли е паднала, при положение че ви отне цели три седмици да ни намерите?
Усмивката и потрепна, но се завърна още по-широка отпреди.