- Все още вървиш за солидните двеста и петдесет хиляди долара, гълъбче. Трябва да се гордееш със себе си. Първия път ми донесе само някакви си десет хилядарки.
Лиъм трепереше от ярост, която навярно му беше отнела гласа. Чух как дъхът пресеква в гърлото му. Внезапно осъзнах защо знаеше толкова много за нея -именно тя го беше заловила първия път.
- Нямаш представа колко се изненадах, когато името ти отново изскочи в списъка с издирвани деца; и то с такава награда. Май в много неприятности си се забъркал от последната ни среща.
- Какво да ти кажа - заяви грубо Лиъм. - Старая се.
- Но, миличък, как можа да постъпиш толкова глупаво и да се върнеш на онова място? Не ти ли хрумна, че ще те търся там? - Жената килна глава настрани. - В замяна на свободата си приятелчетата ти на драго сърце ми издадоха накъде сте тръгнали и защо. Езерото Принс, значи?
Болката ми отново отстъпи място на страха. Ако намери „Ийст Ривър"... боже, дори не мога да си представя последиците от това.
Лиъм явно можеше. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилието, с което ги беше вкопчил в косата си.
- Щом ще изкарам толкова пари само за теб, представи си колко ще гушна за цял лагер с деца бегълци - обяви тя. - Навярно достатъчно, за да платя пътя си до дома, затова съм ти благодарна. Нямаш понятие какви средства са нужни, за да накараш някой чиновник да се направи на сляп и да пусне през граница човек от поставена в карантина страна.
Следващата секунда мълчание беше оглушителна просто защото знаех какво точно ще каже Лиъм.
- Ако пуснеш тях, получаваш мен - заяви той, без да отлепя длани от главата си. - Няма да ти се съпротивлявам.
- Не! - изкрещя Дунди. - Недей...
Жената не се замисли дори за момент.
- Наистина ли вярваш, че бих направила услуга точно на теб? Не, Лиъм Стюарт, ще прибера всички ви, дори новата ви приятелка. И може би трябва да обмислиш нейното състояние, преди да продължиш с уговорките.
Той плъзна очи към мен и облятото ми в кръв лице. Без да откъсвам поглед от нея, направих съвсем малка крачка напред.
- Не знам откъде се взе, малката, но те уверявам, че отиваш на още по-неприятно място.
Повече няма да стъпя в лагер.
Това важеше за всички ни. Щях да направя и невъзможното да го предотвратя.
- Ела тук - нареди жената, вперила очи в мен, макар и пистолетът й още да сочеше към Лиъм. - Първо ти, малката. За теб ще се погрижа специално.
Запристъпвах крачка по крачка, без да обръщам внимание на Лиъм и жуженето в ушите ми. Очите ми отскочиха от Дунди към Зу, към твърде любезното изражение на преследвачката. Всички наблюдаваха мен.
Всички ще разберат.
А след това няма да ме искат със себе си.
- Обърни се - заповяда жената. Погледът й отскочи за миг към партньора й, който още лежеше на земята зад масите за пикник. Забелязах, че хватката върху пистолета й се отпуска съвсем леко заради раздвоеното й внимание, и веднага се възползвах.
Изстрелях коляно и го забих малко под гърдите й. Пистолетът изтрополи на земята и чух как Лиъм хуква към мен, но аз се оказах по-бърза. От брадичката ми капеше топла, жива кръв. Жената се изцъкли насреща ми, а аз вкопчих ръце в голия й врат и я блъснах във вратата на Бети. Когато погледите ни се срещнаха, вече знаех, че е моя. Рязката болка зад очите ми го потвърди.
Промъкнах се в главата й с естествена лекота. Зениците й се свиха и незабавно след това се разшириха до нормалния си размер, а аз имах чувството, че някой е усукал бодлива тел около мозъка ми и я стяга все повече и повече с всяка изминала секунда.
Уплашеното лице на Дунди изникна в периферията на зрението ми. Той понечи да стане, но аз го блъснах с крак, връщайки го на земята. Не. Още не беше безопасно. Все още не.
Жената се огледа наоколо с ококорени, премрежени очи. В следващия момент ушите ми екнаха от равномерен бумтеж. Ту-туп, ту-туп, ту-туп, ту-туп... Не можех да преценя дали чувам нейното сърце, или своето.
- Дай му пистолета си - наредих й и кимнах към Лиъм. Тя не помръдна, затова внедрих действието сред кипящите черни силуети в съзнанието й. Когато черното оръжие попадна в протегнатата му ръка, не намерих сили да го погледна. - Слушай ме много внимателно. - Казах й. Кръвта горчеше в устата ми. - Сега ще се обърнеш и ще пресечеш шосето. След това ще... влезеш в гората и ще продължиш да вървиш още час... а накрая ще седнеш в шумата и няма да помръдваш от мястото си. Няма да ядеш... да спиш... да пиеш вода, колкото и да ти се иска. Няма да помръдваш.
Внушението, внедряването на мисълта в ума й ставаше все по-трудно и по-трудно. Не защото ми се изплъзваше, а защото започвах да губя съзнание.