Ще се справиш, повтарях си. Нямаше значение, че никой не ме беше учил да го правя или че никога не се бях упражнявала. В крайна сметка всичко се оказваше инстинктивно. Нещо заложено в мен още от рождение.
Затворих очи и се заех да преглеждам тъмните спомени, врящи зад очите й. Озовах се на магистралата, с една ръка на волана, докато другата сочеше към крайпътната закусвалня. Паркирах колата на известно разстояние, полускрита от дървета, и тръгнах пеш към самотния черен микробус на паркинга. Задържах се в този й спомен, усещайки аромата на дъжд и трева, лекия ветрец по кожата й. В следващата сцена партньорът й достигна микробуса с вдигната в готовност пушка.
Прогоних спомена от съзнанието й и изрязах Черната Бети от паркинга. Проследих нишката на паметта й обратно до момчетата в „Уолмарт", до тайната за „Ийст Ривър", която й бяха разкрили. Картините се размиваха като светли петна, стичаха се като дъждовни капки по автомобилно стъкло.
- Вече... не си спомняш всичко това, нито пък нас.
- Вече не си спомням всичко това... - повтори като папагал жената, сякаш мисълта току-що й беше дошла.
Пуснах врата й, но болката ми не отшумяваше. Очите й се избистриха полека. Болката не отшумяваше. Тя се завъртя рязко на пета и се отправи към безлюдното шосе.
Болката не отшумяваше.
Напротив - влошаваше се. Струйка пот шурна от слепоочието ми и се спусна по гръбначния ми стълб. Цялата бях мокра. Кичури коса полепваха по лицето ми. Тениската ми беше като втора кожа. Клекнах на земята. Ако щях да припадам, беше по-добре да се строполя от такова разстояние.
Боже, не искам да припадам. Не припадай. Не. Припадай...
Чух Лиъм да казва нещо. Кракът му влезе в полезрението му и аз се отдръпнах от него.
- Не ме... - подхванах. - Не ме докосвай. Не точно сега.
Колко странно - последното нещо, което видях, преди да затворя очи, не беше старият асфалт, нито небето, нито пък отражението ми в Бети. Беше ярък спомен от моите собствени. Зърнах онзи момент отпреди няколко дни, в който Лиъм седеше на шофьорската седалка, от колонките ехтеше Layla на Derek and the Domions, а той им пригласяше с пълно гърло и толкова фалшиво, че дори Дунди се смееше. Зу седеше зад него и цялото й тяло подскачаше в такт с воя на електрическата китара. Тогава ми се беше сторило толкова лесно да се забавлявам и преструвам, макар и за миг, че всичко ще се нареди. Че мястото ми е с тях.
Защото тогава още не знаеха - а сега всичко беше приключило. Всичко беше приключило и никога нямаше да си го върна.
Щеше ми се да бях докопала паникбутона. Да бях извикала Кейт, за да ме отведе надалеч, при единствените хора, които биха приели чудовище като мен.
Деветнайсета глава
Когато ми предстоеше да навърша десет години, най-значимото нещо около тази възраст ми се струваше фактът, че е двуцифрена. И бездруго не можех да се надявам на истински рожден ден. На вечеря седях между родителите ми на масата и въртях грахчетата из чинията си, мъчейки се да не обръщам внимание на това, че не продумваха и дума - нито един на друг, нито на мен. Очите на мама бяха зачервени и насълзени заради спора, който се беше развихрил между двама им преди половин час, защото след всичките й храбри опити да събере деца за тържество изненада, татко я беше принудил да отмени събитието. Годината не била подходяща за празненства, а тъй като аз бях единственото оцеляло дете в квартала ни, щяло да е жестоко от наша страна да закачим обичайната празнична украса пред вратата. Подслушах целия им разговор от стълбището.
И без това не ме беше грижа за тържеството. Вече нямаше кого да поканя. По-важното в случая беше, че навършвах едва десет, а внезапно се чувствах стара -или поне скоро щях да съм стара. Щях да заприличам на момичетата от списанията, да се принудя да нося рокли и високи токчета и грим - да вляза в гимназия.
- След десет години ще съм на двайсет. - Не знам защо го казах на глас. Явно прозрението ми беше толкова съществено, че трябваше да го споделя с някого.
Тишината, която го посрещна, се оказа истински болезнена. Мама изопна гръб и притисна салфетка към устата си. За момент реших, че ще стане и ще излезе от стаята, но татко сложи ръка върху нейната, задържайки я като котва.
Той преглътна пилешката си пържола и ми се усмихна колебливо. После се приведе напред, така че еднаквите ни зелени очи да се срещнат.
- Точно така, Пчеличке. А на колко години ще си още десет години по-късно.
- На трийсет - отговорих аз. - А ти ще си на... петдесет и две!