Той се засмя.
- Правилно! С един крак в...
Гроба - прошепна умът ми. - С един крак в гроба. Татко осъзна грешката си, преди думата да е напуснала устата му, но вече нямаше значение. И тримата знаехме какво е искал да каже.
Гроба.
Разбирах какво е смъртта. Наясно бях какво се случва с нас, след като умрем. В училище бяха поканили специалисти, които да разговарят с оцелелите деца. Психоложката от нашата стая, госпожица Финч, изнесе презентацията си две седмици преди Коледа, облечена в яркорозово поло. Огромните й очила покриваха половината от лицето й. Написа основното на бялата дъска с дебели, главни букви.
СМЪРТТА НЕ Е СЪН. СЛУЧВА СЕ НА ВСИЧКИ НИ. МОЖЕ ДА НИ СПОЛЕТИ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ. НЕ СЕ ВРЪЩАМЕ ОТ НЕЯ.
Когато хората умрат, обясни тя, спират да дишат. Вече не се хранят, не говорят и не могат да мислят, нито да страдат по нас, както ние страдаме по тях. И повече никога, никога не се събуждат. Продължи да ни затрупва с още и още примери, сякаш бяхме малоумни или твърде малки, за да разберем - сякаш с другите пет оцелели деца от класа ни не бяхме станали свидетели на случката с Грейс. Мъртвите котки не мъркат, а мъртвите кучета не си играят вече. Увехналите цветя - госпожица Финч посочи изсъхналия букет върху бюрото на учителката ни - спират да растат и цъфтят. И така часове наред. Часове наред, пунктирани с въпроса „Разбирате ли?". Но колкото и отговори да ни даваше, така и не стигна до единствения въпрос, който ми се бе искало да й задам.
- Какво е чувството?
Татко вдигна рязко очи.
- За какво говориш?
Забих поглед в чинията си.
- Какво е чувството да умреш? Усещаш ли го? Знам, че е различно за всички и че спираш да дишаш, а сърцето ти спира да бие, но какво е чувството?
- Руби! - Долових ужаса в гласа на майка ми.
- Дори да боли, не ме е страх - продължих аз. - Но оставаш ли в тялото си, след като всичко спре да работи? Усещаш ли, че си мъртъв?
- Руби!
Татко сбърчи рунтави вежди и раменете му увиснаха.
- Ами...
- Да не си посмял... - спря го мама и изтръгна треперещите си пръсти изпод голямата му ръка. - Джейкъб, да не си посмял да...
Стисках ръце под масата, мъчейки се да не гледам лицето на мама, което рязко избледня от тъмночервено до восъчнобяло.
- Никой... - запъна се татко. - Никой не знае със сигурност, миличка. Не мога да ти отговоря. Всеки научава, когато му дойде времето. Бих казал, че зависи от...
- Спри! - изкрещя мама и плесна с длан по масата. Чиниите ни подскочиха. -Руби, качи се в стаята си!
- Успокой се - нареди й строго татко. - Важно е да обсъждаме тези неща.
- Напротив! В никакъв случай не е важно! Как смееш? Първо отменяш тържеството, а като ти казах...
Гледах с отворена уста как опитва да измъкне ръка изпод неговата. В следващия момент взе чашата си за вода и я запрати към главата му. Той се наведе и несъзнателно вдигна ръка от масата достатъчно, че мама да изхлузи нейната и да стане. Столът й изтрополи на земята секунда след като чашата се разби в стената зад главата на татко.
Изпищях... без да искам, писъкът се изплъзна от гърлото ми. Мама заобиколи масата, сграбчи ме за лакътя и ме вдигна с такава сила, че едва не повлякох покривката със себе си.
- Престани! - чух татко да крещи. - Спри! Трябва да говорим с нея по тези въпроси! Докторите казаха, че трябва да я подготвим!
- Боли ме - скалъпих аз. Мама се стресна от гласа ми и сведе поглед към меката кожа на мишницата ми, където беше впила ноктите си.
- О, боже мой... - пророни тя, но аз вече тичах по коридора и нагоре по стълбището, а като стигнах до стаята ми, затръшнах вратата и я заключих, изолирайки бесните крясъци на родителите ми.
Гмурнах се под тежките лилави завивки на леглото и старателно подредените върху тях плюшени играчки се разпиляха по земята. Дори не съблякох дрехите си от училище, нито изгасих лампата; не и докато не се уверих, че още са в кухнята и достатъчно далеч от мен.
Час по-късно продължавах да дишам същия топъл въздух под завивката, заслушана в трополенето на вентилационната шахта, и размишлявах върху другото важно нещо около десетата годишнина от живота ми.
Грейс беше на десет. Същото важеше и за Фарнки и Питър, и Марио, и Рамона. И за половината ми съученици - онази половина, която така и не се върна в класната стая след Коледа. Децата на десетгодишна възраст са най-податливи на ОМИН - бях чула по една новинарска емисия, - но болестта може да порази всеки на възраст между осем и четиринайсет.
Опънах крака и притиснах ръце до тялото си. После задържах дъха си, затворих очи и останах неподвижна. Мъртва. Госпожица Финч беше описала смъртта като съвкупност от неща, които спираш да правиш. Спираш да дишаш. Спираш да се движиш. Сърцето ти спира. И не е сън. Само че на мен не ми се струваше толкова просто.