- Когато някой наш близък почине, не се събужда - беше ни обяснила. - Няма завръщания и повторения. Може да ни се иска да го видим отново, но е важно да разберем, че това е невъзможно и не се случва.
По двете страни на лицето ми се търкулнаха сълзи и намокриха ушите и косата ми. Обърнах се на една страна и покрих главата си с възглавница, за да заглуша кавгата от долния етаж. Дали нямаше да се качат и при мен? Веднъж или два пъти чух тежки стъпки по стълбището, но гласът на татко ги спираше, грохотен и ужасен, изричащ думи, които нито харесвах, нито разбирах. Мама звучеше така, сякаш я изкормваха.
Свих крака до гърдите си и зарових лице в коленете си. Вдишвах по две глътки въздух, а едва успявах да издишам. Имах чувството, че сърцето ми препускаше от часове - подскачаше при всеки трясък от долния етаж. Само веднъж се престраших да подам глава изпод завивките, и то за да се уверя, че съм заключила вратата. Това щеше да ги ядоса още повече, ако опитаха да влязат, но не ме интересуваше.
Чувствах главата си едновременно олекнала и натежала, но най-лошото беше бумтенето в дъното й - сякаш нещо блъскаше по черепа ми, решено да излезе.
- Спри! - прошепнах и затворих очи, все едно така щях да изгоня болката. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да ги задържа върху ушите си. -Моля те, моля те, спри!
Часове по-късно, когато краката ми ме заведоха до долния етаж, намерих родителите ми да спят дълбоко в спалнята си. Застанах пред отрязъка светлина от открехнатата им врата и зачаках да се събудят. Дори ми хрумна да се намърдам в леглото между тях, както правех някога - на онова местенце, което винаги беше топло и безопасно. Само че татко ми беше казал, че вече съм прекалено голяма за подобни детинщини.
Затова просто отидох до мама и я целунах за лека нощ. Бузата й лъщеше от розмаринов крем, хладна и гладка на допир. Веднага щом докоснах устни до нея, отскочих назад с прогорени от ярък проблясък очи. За една странна секунда собственото ми лице бе изскочило пред дълга редица смътни мисли, а после се беше размило, подобно на снимка, плаваща в тъмни води. Внезапният тласък стигна чак до мозъка ми и го обгърна за миг в плътна бяла светлина.
Мама явно не беше усетила нищо, защото така и не се събуди. Нито пък татко, когато и с него ми се случи същото странно нещо.
Докато се качвах по стълбите, напрежението в гърдите ми започна да се разсейва, а като си легнах, бутайки завивката на пода, то изчезна напълно. Пронизителната болка в мозъка ми отшумя и ме остави без всякакви жизнени сили. Наложи ми се да затворя клепачи, за да не гледам как стаята се върти пред очите ми в тъмнината.
Сутринта настъпи неусетно. Часовникът ми иззвъня точно в седем и превключи на радиото, където тъкмо започваше Goodbye Yellow Brick Road на Елтън Джон. Спомням си, че се изправих в леглото като струна, и то най-вече от изненада.
Докоснах лицето си, гърдите си. Стаята изглеждаше неестествено светла за толкова рано сутринта, въпреки че пердетата бяха дръпнати, и само до няколко минути главоболието ми се върна с наострени зъби.
Седнах на ръба на леглото и провесих крака до пода, а стомахът ми се преобърна заедно с мен. Изчаках тъмните петна да напуснат полезрението ми и преглътнах, за да облекча пресъхналото си гърло. Чувството ми беше познато -подобни коремни спазми означаваха само едно. Болна. Бях болна навръх рождения си ден.
Станах мудно от леглото и на път към вратата облякох пижамата си със символа на Батман. Мама щеше да ми е още по-бясна, ако разбереше, че съм спала с хубавата си риза; сега беше намачкана и пропита с пот, независимо от студа, напиращ откъм прозореца на стаята ми. Но пък нищо чудно мама да се чувстваше гузна заради предишната вечер и да ми позволи да си остана вкъщи като някакъв вид извинение.
Не бях стигнала дори средата на стълбището, когато видях хаоса във всекидневната. Оттук изглеждаше така, сякаш стадо диви животни бяха проникнали в дома ни и се бяха заели да разхвърлят възглавници, да преобръщат столове и да трошат всички стъклени свещници, които бяха подредени по вече спуканата масичка за кафе. Всички снимки от полицата над камината лежаха по земята, обърнати с лицето надолу; същото важеше и за училищните портрети, които мама държеше на масичката зад дивана. Тогава видях книгите. Десетки. Явно в гнева си мама беше изсипала цялата си библиотека на земята. Сега книгите й покриваха килима като шарени бонбони.