Но колкото и страшно да беше положението в стаята, не изпитах нужда да повърна, докато не достигнах последното стъпало, откъдето надуших бекон вместо палачинки.
Семейството ни нямаше много традиции, но палачинките с шоколад на всеки рожден ден бяха една от малкото и точно нея никога не забравяхме. През последните три години родителите ми бяха забравяли да оставят мляко и курабийки за Дядо Коледа, бяха забравяли уговорката ни да ходим на къмпинг през уикенда около всеки Ден на независимостта и дори веднъж бяха забравили да отпразнуват Деня на свети Патрик. Но да забравят рожденическите палачинки?
А може би просто мама ми беше достатъчно ядосана, че да загърби традицията. Може би ме беше намразила заради снощните ми думи.
Щом влязох в кухнята, прикривайки очите си от слънчевата светлина, струяща откъм прозореца над мивката, тя стоеше с гръб към мен. Тъмната й коса беше прибрана в нисък, небрежен кок, натежал върху яката на червения й халат. И аз имах същия; тате ни ги беше купил за Коледа преди месец. „Рубинено червено за моята Руби", беше обяснил.
Тананикаше си тихичко и обръщаше с една ръка бекона върху печката, докато с другата държеше сгънат вестник. Не знам коя песен се беше забила в главата й, но при всички случаи беше ведра и закачлива, което за миг ме наведе на мисълта, че може би всичко си беше наред. Беше преживяла снощната случка. Щеше да ме остави у дома. След като месеци наред се беше гневила и разстройвала за най-малкото нещо, доброто й настроение най-сетне се беше възвърнало.
- Мамо? - Не ме чу, затова повторих по-високо: - Мамо?
Тя се завъртя толкова бързо, че бутна тигана от печката и за малко да изпусне сивия вестник върху газовия огън. Стрелна ръка към копчетата и завъртя едното, докато миризмата на газ не изчезна.
- Не се чувствам добре. Може ли да си остана вкъщи днес?
Тя не ми отвърна, дори не мигна. Челюстите й се мърдаха, триеха се една в друга, но успя да намери гласа си чак когато отидох до масата и седнах.
- Как... как влезе тук?
- Имам силно главоболие и коремът ми е зле - поясних аз, облягайки лакти върху масата. Знаех, че не обича да мрънкам, но не очаквах да дойде до масата и да сграбчи отново ръката ми.
- Попитах те как влезе тук, момиче. Как се казваш? - Гласът й звучеше странно. - Къде живееш?
Колкото повече бавех отговора си, толкова повече се затягаха пръстите й около ръката ми. Това трябваше да е някаква шега, нали? Да не би и тя да беше болна? Понякога лекарствата за настинки й действаха странно.
Странно. Не стряскащо.
- Знаеш ли името си? - повтори тя.
- Ау! - изкрещях аз и опитах да измъкна ръката си от хватката й. - Мамо, какво ти става?
Тя ме вдигна грубо на крака.
- Къде са родителите ти? Как влезе в дома ми?
Нещо в гърдите ми се стегна до пределна точка.
- Мамо, мамо, защо...
- Престани - изсъска тя. - Спри да ми викаш така!
- Ама какво...? - Не можах да довърша изречението си, защото ме завлачи към вратата на гаража. Босите ми крака се пързаляха по дървото и кожата им направо гореше. - К-Какво ти става? - Изпищях. Опитах да се изтръгна от ръката й, но тя дори не ме погледна. Не и докато не стигнахме до вратата за гаража, в която блъсна гърба ми.
- Можем да действаме по лесния или по трудния начин. Виждам, че си объркана, но нека те уверя, че аз не съм майка ти. Не знам как си проникнала в къщата ни и откровено казано, май не искам да знам...
- Аз живея тук! - изкрещях й. - Живея тук! Аз съм Руби!
Когато погледите ни отново се срещнаха, не разпознах в нея нищо от нещата, които правеха мама моя майка. Малките бръчици, които се образуваха около очите й, когато се усмихнеше, бяха загладени, а челюстите й се бяха вкопчили в следващите й думи. Гледаше към мен, но не ме виждаше. Не че бях невидима, но просто не бях Руби.
- Мамо - проплаках аз. - Съжалявам, не исках да те ядосам така. Много съжалявам, много! Моля те, обещавам вече да съм добричка... днес ще отида на училище и няма да се оплаквам, че ми е лошо, и ще почистя стаята си. Съжалявам, моля те, спомни си. Моля те!
Тя сложи едната си ръка върху рамото ми, а другата - върху дръжката на вратата.
- Съпругът ми е полицай. Той ще ти помогне да се прибереш у дома. Почакай тук. И не пипай нищо.
Тя отвори вратата и ме избута в ледения януарски въздух. Аз залитнах назад и паднах върху мръсния, покрит с петна от автомобилно масло цимент, избягвайки на косъм сблъсъка с колата й. Чух вратата да се затваря зад мен и щракването на ключалката. Чух я да вика татко толкова ясно, колкото чувах и песента на птиците от храсталаците пред тъмния гараж.