Направих колеблива стъпка към него, после още една. Това е полицай -повтарях си. - Мама и татко са болни и се нуждаят от помощ. Тъмносинята му униформа изглеждаше все по-тъмна с всяка моя стъпка, сякаш беше подгизнала от дъждовна вода.
- Родителите ми...
Полицаят не ми позволи да довърша.
- Излез, миличка. Вече си в безопасност.
Чак когато босите пръсти на краката ми докоснаха снега и мъжът сграбчи грубо косата ми, за да ме издърпа през отвора, осъзнах, че униформата му всъщност е черна.
Щом най-сетне дойдох в съзнание сред сивкавата светлина, познатата извивка на задната седалка и миризмата на лимонов почистващ препарат ми подсказаха, че съм в Бети.
Двигателят й не работеше и пътят не прелиташе покрай мен, но ключовете висяха от таблото и радиото свиреше. Боб Дилън шепнеше първия куплет от Forever Young през колонките.
Песента секна рязко и на нейно място прозвуча смутеният глас на радиоводещия.
- ... оп, прощавайте. - Мъжът се засмя напрегнато. - Нямам представа защо на компютъра му щукна да пусне точно това парче. Все пак е в списъка със забранени песни. Ъ... и така.... обратно към... музиката. Следва едно парче по желание на Бил от Съфолк. We Gotta Get Out of This Place на The Animals.
Отворих едното си око и неуспешно опитах да се надигна. Главата ми пулсираше толкова брутално, че ми се наложи да стисна зъби, за да не повърна върху себе си. Минаха цели пет минути, преди да събера сили да докосна епицентъра на болката - дясното ми слепоочие. Пръстите ми обходиха раздраната, изпъкнала повърхност на кожата ми, усещайки всеки шев по нея.
Дунди.
Придърпах дясната си ръка пред себе си. Чувствах я заспала и безполезна, докато кръвта не започна да я изпълва отново. Тогава изтръпна болезнено и направо пламна. Но болката беше хубаво нещо. Успя да изтръгне и останалата част от тялото ми от летаргията.
И ми напомни за всичко.
Трябваше да се махна оттук. Сега, преди да са се върнали. При мисълта, че ще ги видя отново, в гърдите ми се загнезди познатото напрежение.
Те знаят.
Знаят.
Тогава заплаках. Не се гордеех с това, но знаех, че няма начин да преживя всичко наново, без да рухна. Отвън се чуха стъпки.
- ... че е твърде опасно. - Дунди. - Май е най-разумно да се разделим с нея.
- Не ми се говори за това в момента. - Лиъм звучеше тревожно.
Хванах един от предпазните колани и се набрах на него. Плъзгащата врата беше широко отворена и виждах Дунди и Лиъм, щръкнали пред малък огън, обграден с камъни. Небето притъмняваше с нощта.
- А кога ще ти се говори? - попита Дунди. - Никога? Просто ще се преструваме, че нищо не е било, така ли?
- Зу ще се върне всеки момент...
- Добре! - изкрещя Дунди. - Добре! И тя има право на глас... Решението е на всички ни, не само твое!
Досега не бях виждала лицето на Лиъм толкова зачервено.
- И какво искаш да направим? Да я зарежем?
Да - помислих си аз. - Точно това трябва да сторите. И тъкмо прескачах средната седалка, за да им го кажа, когато Дунди се стрелна напред и хвърли Лиъм на земята, без дори да го докосва. Лиъм стисна устни, вдигна ръка и буквално изтегли земята изпод краката на приятеля си. Дунди тупна в чакъла, обездвижен от смайване.
Лиъм също остана на земята, притиснал юмруци към очите си.
- Защо ни го причиняваш? - извика Дунди. - Да не би да искаш да те заловят?
- Знам, знам - отвърна той. - Всичко е по моя вина. Трябвало е да съм по-внимателен...
- Защо просто не ми каза? - продължаваше Дунди. - През цялото време ли си знаел? Защо си ни лъгал? Искаш ли изобщо да се прибереш, или...
- Чарлс!
Името му излетя с пукот от гърлото ми. Звучах непознато дори за себе си, но момчетата разпознаха гласа ми веднага. Лицето на Дунди поохладня, като се обърна към мен. Лиъм стана от земята.
- Сама ще си тръгна, така че... престанете да се карате, ясно? - обявих аз. -Съжалявам, че ви излъгах. Знам, че трябваше да ви оставя още в началото, но исках да ви помогна да се приберете, защото и вие ми помогнахте, и много съжалявам, толкова много...
- Руби - извика Дунди. После повтори още по-силно: - Руби! О, за бога... говорим за Черната Бети, не за твоя Оранжева милост.
Замръзнах намясто.
- Ама аз... реших, че... бих разбрала, ако решите да ме зарежете...
- Хъ? - Лиъм изглеждаше ужасен. - Оставихме радиото включено нарочно: за да не си помислиш, че сме те изоставили, като се събудиш.
Бог да ми е на помощ, това ме накара да заридая още по-силно.
Що се отнася до плачещо момиче, почти нищо не е толкова безполезно, колкото едно момче. А когато са двама - е, просто гледаха един в друг безпомощно, вместо в мен. Продължиха да стърчат неловко, докато Дунди не се престраши да протегне ръка и да ме потупа по главата като куче.