Тъй като Майк беше човекът, убедил спътниците си да ни вземат, на него се полагаше задачата да ни служи като екскурзовод нагоре по калния черен път, който изкачвахме натоварени с кашони плодове, колкото тежки, толкова и съблазнителни.
– Организираме такива удари, както им викаме, за подсигуряваме на лагера с провизии. Храна, лекарства и какво ли още не. От време на време ограбваме и магазини.
Лиъм ми беше отстъпил якето си, за да ме пази от дъжда, който, макар и ситен, вече беше наквасил тънките кашони в ръцете ни. Случваше се някой от тях да се продъни и извадилото лош късмет хлапе се принуждаваше да тъпче мокрите плодове по джобовете си или да ги носи в тениската си. Децата зад нас поемаха пъстроцветната диря от разпилени плодове, която оставяхме след себе си. Много често и моите очи се задържаха върху нея.
Когато Майк ни обърна гръб, Лиъм бръкна в най-горния кашон и поднесе един портокал пред лицето ми със свенлива усмивка на уста. Пусна го в джоба на якето ми, наведе се към мен и целуна нежно натъртената ми буза. След това студената тръпка по кожата ми като че ли изчезна.
– Ау, ау, ау, ау – припяваше зад нас Дунди. – Ау, ау, ау, ау.
– Знаеш ли – подхвана Майк, – изпълвам се с надежда, като виждам, че след всичко преживяно Дунди си остава същият онзи Дунди, когото всички познаваме и обичаме.
– О, грешиш – каза Лиъм. – Това е Дунди две-точка-нула. Не се е разплакал нито веднъж през цялото ни пътешествие на крак.
– Дай му още няколко минути – изсумтя Грег. – Сигурен съм, че няма да ни разочарова.
– Ей – обадих се аз с нисък, предупредителен тон, – хич не е забавно.
Дунди продължаваше да се влачи зад нас и разстоянието помежду ни се разширяваше с всеки километричен маркер по пътя ни.
– Искаш ли помощ? – предложих, когато накрая докуцука до мен. – Моят кашон не е особено тежък. – За разлика от неговия. Носеше грейпфрути.
По погледа му си пролича, че има отчайваща нужда да ги сменим за малко поне, но вместо да признае, вдигна брадичка и заяви над люлеещия се капак на кашона си:
– Няма нужда, но благодаря за предложението.
Лиъм и Майк се разсмяха за нещо – дори Зу погледна назад да им се ухили, а шапката на Лиъм падна върху очите му. Не можех да повярвам колко се е съживил само за няколко часа; лицето му грееше от енергия, каквато не бях виждала там... ами, никога.
– Какъв е бил някога? – попитах тихо. – Когато сте живели заедно в лагера?
Дунди въздъхна дълбоко.
– Хм, като начало... беше много по-досаден с постоянните си оптимистични изказвания от рода на „Ще се справим, момчета, ще се измъкнем някой ден“. Тази му нагласа отмира с всеки изминал ден, откакто осъзна колко прецакано е всичко.
Той спря, за да нагласи кашона в ръцете си.
– Е, какво да ти кажа? Лий си е Лий. Всички го обичаха, дори някои от соповците. Избраха него от всички Сини за куриер на нашия Контролен център.
– Така ли? Ами ти какъв си бил в лагера? – попитах с усмивка.
– Невидим през повечето време – отвърна той. – Освен ако не бях с Лий.
Сякаш дочул името си, Лиъм ни подвикна:
– Побързайте, госпожици! Ще изостанем съвсем.
Когато двамата с Дунди най-сетне ги настигнахме, Майк тъкмо разказваше как след бягството от Каледония се придвижил на стоп от Охайо до Вирджиния. Зу подръпна ръкава на якето ми и посочи към дърветата от лявата страна на пътеката.
Толкова се бях съсредоточила в разговора ни с Дунди, че напълно бях пропуснала да видя коприненото езеро, изникнало в полезрението ни. Облаците се разкъсаха, отваряйки път на високото слънце. Водата заблещука под милувката му и разпрати отблясъци по обточващите я дървета. През стволовете им се виждаше малък Т-образен кей в отсрещния край на езерото, а отвъд него – няколко дървени бунгала.
– Значи, лагерът му е по-скоро убежище – говореше Лиъм. – Наистина ли може да ни помогне да се свържем със семействата си?
Майк свъси вежди.
– Да, но в замяна ще поиска да останете в лагера няколко седмици и да му се отплатите с труд. Пък и защо ви е да се прибирате у дома? Тук е много по-безопасно.
Усетих, че Дунди иска да обсъдят въпроса по-сериозно, но Лиъм го предвари със следващия си въпрос.
– Преди колко време се е устроил тук прословутият Беглец?
– Преди около две години, доколкото знам – отвърна Майк. – Човече, нямам търпение да ви запозная. Направо ще откачиш.
Дунди завъртя очи към небето и нещо ме наведе на мисълта, че двамата с Майк не се разбираха особено.
– И какво, в лагера има стотици деца, които просто си живуркат най-спокойно? – попитах аз. – Как е успял да се задържи тук толкова време, без войниците от СОП да го надушат?