Усетих лек допир от едната си страна. Сам не биваше да отлепя очи от работата си, но забелязах как погледът ù се плъзва към мен. Яростна червена вълна се катереше нагоре по шията ù и можех да си представя колко бесни думи се мъчеше да сдържи зад зъбите си. Отново допря кокалестия си лакът до моя, сякаш за да ми напомни, че е с мен.
В следващия момент мозъкът ми отчете с болезнена мудност, че същият войник пак се беше доближил до мен, като търкаше рамото и ръката си в моите, докато връщаше внимателно кубинката на масата пред мен.
– А онези там? – попита с тих, хъхрещ глас, потупвайки с пръст пластмасовия кош, съдържащ вече лъснатите кубинки. – Наниза ли им връзките?
Ако не знаех какво наказание би ме сполетяло, навярно щях да избухна в сълзи. Колкото повече бавех отговора си, толкова по-глупава и засрамена се чувствах, но не можех да пророня и дума. Не можех да помръдна. Езикът ми се беше надул двойно зад стиснатите ми зъби. Мислите, жужащи из главата ми, бяха вятърничави и сякаш замъглени. Очите ми не успяваха да се фокусират.
Дочух още хилене зад нас.
– Нанизала си ги грешно. – Другата му ръка ме обгърна отляво и вече всеки сантиметър от тялото му се допираше до моето. Нещо ново се надигна в гърлото ми; имаше остър киселинен вкус.
Масите покрай нас бяха потънали в абсолютна тишина.
Мълчанието ми го подразни още повече. Без всякакво предупреждение войникът вдигна коша и го обърна, като разпръсна с оглушителен тътен десетки кубинки по цялата маса. Вече всички във фабриката гледаха към нас. Бях се превърнала в централна фигура на сцената.
– Грешно, грешно, грешно, грешно, грешно! – повтаряше той, докато разбутваше кубинките по масата. Но не беше така. Връзките им бяха нанизани съвършено. Може и да бяха най-обикновени кубинки, но знаех чии крака щяха да ги носят. Затова не смеех да допусна грешка. – Да не би освен няма да си и глуха, Зелена?
Тогава Сам се обади с глас, бистър като камбанен звън и нисък като гръм.
– Това беше моят кош.
И в главата ми закръжа една-единствена дума: Не. О, не.
Усетих как, осезаемо изненадан, войникът се отлепи от мен. Винаги се държаха така – сякаш се изненадваха, ако си спомнехме някоя дума и я използвахме срещу тях.
– Какво каза? – излая той.
Обидата се надигаше зад устните ù. Сам я премяташе върху езика си като твърд лимонов бонбон.
– Чу ме. Или изпаренията от боята за обувки са изтребили и малкото беззащитни мозъчни клетки, които си имал?
Веднага щом ме погледна, разбрах какво иска. Разбрах какво очаква. Същото, което ми беше дала току-що: подкрепа.
Аз отстъпих крачка назад и скръстих ръце върху стомаха си. Не го прави – казах сама на себе си, – недей. Тя ще се справи и сама. Сам нямаше нищо за криене и беше смела – но винаги когато постъпваше така, когато се изправяше в моя защита, а аз посървах от страх, имах чувството, че я предавам. Гласът ми за пореден път се скри зад пластовете предпазливост и уплаха. Ако погледнеха досието ми, ако видеха празнотите в него и им хрумнеше да ги попълнят, никое наказание, което биха дали на Сам, не би се сравнило с онова, което очакваше мен.
Или поне това се опитвах да си втълпя.
Дясното ъгълче на устните му пропълзя нагоре и превърна сериозната му гримаса в подигравателна усмивка.
– Охо, имаме си жива гадинка.
Хайде, Руби, хайде! Четях думите в килнатата ù настрани глава и стегнатите ù рамене. Тя не разбираше какво ще ме сполети. Не бях надарена с нейната смелост.
А ми се искаше. Толкова ми се искаше.
Не мога. Нямаше нужда да го казвам на глас. Всичко бе изписано по лицето ми. В нейните очи бавно изплува прозрението, че няма да се застъпя за нея, а в следващия момент войникът направи крачка напред, сграбчи я за ръката и я дръпна настрани от масата и мен.
Обърни се, умолявах я наум. Русата ù конска опашка се люшкаше в такт със стъпките ù, надигайки се над раменете на ескортиращия я войник. Обърни се. Исках да види колко съжалявам, да разбере, че тежестта в гърдите ми и неприятното чувство в стомаха ми нямаха нищо общо с треската. Всяка окаяна мисъл в главата ми ме караше да се гнуся от себе си. Очите, досега впити в мен, започнаха да се отместват чифт по чифт, а войникът така и не дойде да продължи с тормоза си над мен. Вече нямаше кой да види сълзите ми; пък и още преди години се бях научила да плача тихомълком, без излишен драматизъм. Никой нямаше причина да поглежда към мен. Отново се бях скрила зад дългата сянка на Сам.
Наказанието за обаждане без позволение беше еднодневна изолация с ръце, закопчани за един от стълбовете на градинската порта, независимо от температурата и климатичните условия. На същото място често виждахме деца, затрупани от сняг, с посинели лица и оставени без едно одеяло дори. Още по-често виждахме такива, почервенели от слънцето, омазани с кал и дръгнещи ухапаната си от насекоми кожа със свободната си ръка. Съвсем очаквано наказанието за дръзко отношение към войник или лагерен надзирател беше същото, само дето те лишаваха и от храна, а понякога дори от вода.