– Руби Елизабет Дейли.
Реакцията ми беше твърде бурна за нещо толкова невинно като собственото ми име. Все пак не ме беше наругал, нито пък бе изкрещял: „Убийте ги веднага!“ или „Заключете ги на мига!“. Не биваше да отстъпвам назад, препъвайки се в собствените си боти, но преди да осъзная, вече бях достигнала вратата.
Кланси пристъпи напред, но Лиъм го отблъсна с немалка сила.
– Лий! – смая се Майк.
Кланси вдигна ръце.
– Съжалявам... Съжалявам! Аз съм виновен. Трябваше да се досетя как ще прозвучи. Просто се учудих да те видя тук. – Той ми отпрати извинителна усмивка над рамото на Лиъм и аз спрях до вратата, изумена от това колко бели и прави бяха зъбите му. – Чел съм досието ти толкова пъти в толкова различни мрежи, че имам чувството, че вече се познаваме. Нямаш представа колко много хора те издирват.
– И на кого по-точно възнамеряваш да я предадеш? – озъби му се Дунди.
Останах неподвижна на мястото си, а Зу дойде да ме прегърне с една ръка през кръста. Лицето на Кланси пламна при мисълта и тъмните му очи отново отскочиха към мен.
– На никого. Просто събирам информация и следя мрежите, за да съм осведомен кого издирват най-ревностно властите в даден момент. Понастоящем това си ти, госпожице Дейли. – Той направи кратка пауза и потри разсеяно рамото си. – Да видим дали съм запомнил правилно: родена си в Шарлътсвил, Вирджиния, но си отраснала в Сейлъм с майка Сюзън, преподавателка, и баща Джейкъб, полицай. Посещавала си начално училище „Сейлъм“ до десетия си рожден ден, когато баща ти позвънил в поделението си да докладва, че непознато дете е нахлуло в дома им...
– Спри – пророних аз. Лиъм надникна през рамо, мъчейки се да раздели вниманието си между мен и момчето, рецитиращо окаяната история на живота ми.
– ... но за зла участ СОП са изпреварили полицията. И все пак си имала късмет, че някого го е домързяло или са имали да прибират други деца, защото така и не разпитали родителите ти, поради която причина не са те класифицирали на момента. А когато си пристигнала в Търмънд, си успяла да ги заблудиш, че не си Оранжева...
– Спри! – Не исках да чувам всичко това... не исках никой да го чува.
– Какво ти става? – развика му се Лиъм. – Не виждаш ли, че я разстройваш?
Кланси, навярно в очакване на груба сила, отиде от другата страна на бюрото си.
– Просто се вълнувам, че я срещам. Рядко се намират други Оранжеви.
В центъра на гърдите ми лумна искра и бързо стигна чак до мозъка ми. Наистина е Оранжев. Слуховете са верни. Може би ще успее да ми помогне.
– Но... теб не са ли те реформирали? – попитах бавно. – Нали затова са те пуснали?
– Руби, ти най-добре знаеш, че в Търмънд не могат да реформират нищо – отвърна той. – В този ред на мисли, как е добрият стар Търмънд? Имах така наречената „чест“ да съм първият му питомец; с очите си видях построяването на столовата. Наистина ли са закачили снимката ми във всяко едно помещение?
Изскочи ми един още по-добър въпрос: наистина ли смяташе, че ще си придърпам едно столче, за да си побъбрим за отминалите времена?
Кланси въздъхна.
– Както и да е... щом ти си Руби, значи, ти си Лий Стюарт. И твоето досие съм чел.
– Интересно ли е? – попита Майк със смутен смях.
– Служителите на СОП следят всяка твоя стъпка – продължи Кланси, облягайки се назад в стола си. – Което ме навежда на мисълта, че ти трябва някое скришно местенце за известно време, нали така?
Лиъм се поколеба за част от секундата, преди да кимне с глава.
– Постъпил си разумно, като си дошъл тук. Можеш да останеш колкото е необходимо. – Кланси отпусна ръце върху гърдите си. – Е, след като успях да ядосам всички, Майк, ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в някое свободно бунгало и да им разпределиш дежурствата?
Майк кимна.
– За сведение, мен не си ядосал, шефе.
Кланси му отвърна с дълбок, бавен смях.
– Добре, радвам се. И, между другото, съм ви благодарен за усърдния труд днес. Май плячката си я бива.
– О, и още как – съгласи се Майк и тръгна към вратата. Махна ни да го последваме, макар че вече не ни гледаше така приятелски. – Бунгало осемнайсет е свободно, нали?
– Да, Тай и дружината му си обраха крушите – отговори Кланси. – Май никой не го е чистил оттогава, така че се извинявам, ако е малко разхвърляно.
После отново впери очи в мен и първо едното ъгълче на устните му се вдигна нагоре, а след него и другото. Топло, бълбукащо чувство се зароди в дъното на съзнанието ми, ускорявайки пулса ми. Извърнах очи от него, но образът му продължи да се влива в ума ми, докато не помислих, че ще ме удави. Зад очите ми се отпечата картина: как с Кланси сме сами в същата тази стая и той ми поднася роза, коленичил пред мен.