Кланси Грей току-що ми беше предложил всичко, което някога можех да искам. Начин да избегна поредната случка като онази с родителите ми и Сам. Начин да бъда с Лиъм, да намеря баба, да не живея в постоянен страх от собствените си способности. Тогава защо не бях приела предложението му с отворени ръце?
Пъхнах се под въжето, препречващо пътеката към езерото, и почти стигнах до кея, преди да осъзная, че нещо не е наред.
– Мамка му! – изругах, като го видях.
– О, не... не, не и не – заяви Дунди. Глуповатата усмивка падна от лицето му и спря да хвърля трохи на патиците, струпани във водата край него. – Това е моето тайно скривалище. Не се допускат рубита.
– Аз първа го намерих! – изпуфтях, тропвайки се до него.
– Изключено.
– О, напротив, още преди седмица, докато ти си разопаковаше багажа.
Това му затвори устата.
– Ох... добре де. Но днес аз дойдох пръв.
– Не би ли трябвало да работиш в градината?
– Писна ми да слушам как едно момиче се превъзнася колко умен бил Беглеца, задето им поръчал да садят моркови. – Той се наведе назад. – А ти не би ли трябвало да си в склада?
Сведох поглед към стиснатите си в юмруци ръце. Като не отговорих, Дунди остави торбичката с трохи и изопна гръб.
– Ей, всичко наред ли е? – Долепи студена длан до челото ми. – Не изглеждаш добре. Случайно да те боли глава или да ти се вие свят?
Това беше повече от меко казано. Засмях се дрезгаво.
– О. – Той свали ръката си. – Имаш от другия тип проблеми с главата.
Легнах назад върху грапавото дърво и преметнах ръка през очите си с надеждата, че тъмнината ще пооблекчи главоболието ми.
– Казваш, че теб Джак те е научил да използваш способностите си?
– Така си е – потвърди Дунди. – Само така човек като мен може да се научи – с помощта на друго дете. Просто ми отне известно време да взема това решение.
– Защо?
– Защото си въобразявах, че ако не ги използвам, с времето ще отшумят – отвърна тихо Дунди. – Че нещата ще се нормализират. Съществуват научни доказателства, че ако дълго време не използваме определени части от мозъците си, те ще спрат да функционират. – След кратко мълчание попита: – Да не би Кланси да ти е предложил помощ със способностите ти?
Кимнах.
– Казах му, че ще си помисля.
– Какво има да му мислиш? – Дунди ме шляпна по корема с книгата си. – Нали сама каза, че не умееш да ги контролираш?
– Да, но... – Страхувам се от неизвестното.
– Ще трябва да се научиш да ги контролираш, в противен случай те ще контролират теб – обясни той. – Ще те плашат и променят, докато не полудееш, умреш или някой не измисли лечение. И познай кое от тези неща ще е първо?
Звънецът за обяд издрънча – два пъти за второ хранене. Дунди стана, протегна се и хвърли останалите трохи във водата.
– Наистина ли мислиш, че ще измислят лечение? – попитах го аз.
– Татко ми все повтаряше, че всичко е възможно, ако си го наумиш. – Устата му се изви в безрадостна усмивка. Като спомена баща си, стомахът ми се стегна.
– Още не си намерил начин да изпратиш посланието.
– Поразпитах наоколо, но в цялото това проклето място има само един компютър и само един човек има право да го използва.
Да, вярно. Сребристият лаптоп на бюрото на Кланси.
– Попита ли го дали ще ти го отстъпи за няколко минути?
– Да – отвърна Дунди. Вече наближавахме огнището и като че ли раздаваха сандвичи и ябълки. – Отказа ми. Твърди, че от съображения за сигурност не позволява на никой друг достъп до него.
Поклатих глава.
– Ще го попитам утре. Може пък да го убедя.
– Наистина ли? – Дунди сграбчи ръката ми с внезапно грейнало лице. – Ще му кажеш ли, че трябва да изпратим едно много важно писмо, но за целта е нужно да намерим новия адрес на бащата на Джак? Кажи му, че сме готови на всичко... не, кажи му, че аз лично ще оближа до блясък всичките му обувки.
– А защо просто да не му кажа, че това е основната причина да дойдем тук и да не въвличам езика ти в преговорите?
Дунди изчака да си взема сандвич от масата, преди да ме издърпа настрана. Реших, че иска да ядем в бунгалото или дори на кея, но в крайна сметка се шляхме, докато не намерихме Лиъм.
С екипа му бяха в обедна почивка и си бяха намерили хубава полянка сред гората. Беше достатъчно голяма, че да се разделят на два отбора за бърза игра на летяща топка, позната и като „ръгби без ръце“. С Дунди седнахме на един стар дънер, близо до който група момичета се бяха събрали да гледат играта и да подкрепят отборите.
В началото на мача високо рижаво момче с експлозия от лунички по лицето издигна овехтяла топка във въздуха, като побягна напред, стараейки се да изплъзне и себе си, и нея от противниковия отбор. По-натам в играта топката попадна на няколко сантиметра пред Лиъм, но ръцете му бяха твърде бавни, а краката му твърде тромави, за да я улови.