Пък и не са мъртви – казах си. – И това не е малко.
– Руби.
Вдигнах очи, скована от студен ужас.
– Позволи ми да ти предам знанията си – прошепна той и протегна ръка да отмести косата от бузата ми. Стегнатата топка нерви в стомаха ми се отпусна от допира му и усетих как малкото ми подозрения за него се разплитат. Бяхме еднакви, поне що се отнасяше до най-важните неща. Той искаше да ми помогне, макар че нямах какво да му предложа в замяна.
– Никой няма да може да те нарани или промени, ако си способна да се отбраняваш – увери ме с нежен глас.
Не депресията ме подтикна да продължа напред, нито пък самосъжалението. Беше чистата, концентрирана омраза, просмукала се в гърдите ми. Някога ме беше водила мисълта, че Беглеца ще ми помогне да си върна стария живот, но вече знаех, че това не е достатъчно. Нуждаех се от него, за да защитя бъдещето си. Следващите ми думи прогориха въздуха между нас.
– Научи ме.
Двайсет и трета глава
Тук Кланси беше всемогъщ, но не използваше силата си. Чудех се как човек, способен да влияе върху мислите на околните, имаше такъв вроден магнетизъм. Видях го с очите си, когато предложи да ме разведе из лагера.
Само помаха на децата в черно, струпани край огнището, и появата му като че ли нажежи въздуха. По всяко лице, което подминавахме, грейваше усмивка и нямаше човек, който да не ни махне или да не ни поздрави гласно, макар и с бързо „Ехо!“.
– Разказвал ли си на някого от тях какво си преживял? – поинтересувах се аз.
Той ме погледна с ъгълчето на окото си, сякаш въпросът ми го беше хванал неподготвен. Пъхна ръце в задните джобове на панталона си и отпусна умислено рамене.
– Всички ми гласуват такова доверие – обясни с малка, тъжна усмивка. – Не искам да ги тревожа. Трябва да вярват, че мога да се грижа за тях, в противен случай системата ни не би проработила.
И въпросната „система“ беше нещо изумително. Едно е да дълбаеш символа пси по сградите и да окачваш знамена по верандите, но съвсем друго истински да вкорениш посланието му.
За пръв път срещнах реално доказателство за това, когато момичето, отговорно за градината, ни пресрещна по главната пътека и настоя Кланси да накаже три деца, които според нея задигали плодове изпод носа ù.
Бяха ми нужни точно две секунди от отговора на Кланси да осъзная, че животът в „Ийст Ривър“ не се градеше върху строги, безкомпромисни правила, а почти напълно върху личната му преценка и онова, което всичките му поданици считаха за справедливо.
Обвиняемите бяха три Зелени момчета, доскорошни Лавчета. Отговорничката за градината ги беше накарала да седнат в тъмната пръст като мишени за стрелба. И тримата бяха облечени в черни тениски, но дънките им бяха в окаяно състояние. Останах настрана, а Кланси коленичи пред тях, без да се притеснява, че калта ще нацапа собствените му прилежно изгладени панталони.
– Наистина ли сте крали плодове? – попита внимателно Кланси. – Моля ви, отговорете ми искрено.
Трите момчета се спогледаха. Отговорът дойде от най-голямото, седнало по средата.
– Да, крадохме. Много съжаляваме.
Вдигнах вежди.
– Благодаря, че бяхте откровени – каза Кланси. – Мога ли да попитам защо?
Момчетата се умълчаха за няколко минути. Накрая, след известно уговаряне, Кланси отново получи истината.
– Пит е много болен и не може да става дори за да яде. Не искаше никой да разбира, защото се притесняваше, че ще му се скарат, задето не е дежурил с парцала тая седмица... пък и не искаше да те разочарова. Съжаляваме, много съжаляваме.
– Разбирам – отвърна Кланси. – Но ако Пит е толкова болен, е трябвало да ми кажете.
– На последната лагерна среща ни каза, че лекарствата били на привършване. А той не искаше да взима от тях, за да има за по-болни деца.
– Само че май на него ще му трябват, щом няма сили дори да излезе за храна – отбеляза Кланси. – Но нали знаете, че като взимате храна от градината, може да нарушите графика за готвене, което засяга всички.
Момчетата кимнаха с горестни изражения. Кланси огледа децата, струпали се край нас, и попита:
– Според вас как трябва да се отплатят за откраднатите плодове?
Отговорничката отвори уста, но едно по-голямо момче излезе пред нея и облегна греблото си на мрежата, издигната около градината.
– Ако те са съгласни да плевят няколко дни, ние ще се организираме да носим храна и лекарства на Пит.
Кланси кимна.