– Ще се справи – казах аз. – Те ще се грижат за нея. Скоро може да е със семейството си. Истинското си семейство.
– Трябва да е с нас. – Лиъм поклати глава и дъхът пресекна в гърлото му.
– В такъв случай може би трябва да я последваме.
С Лиъм се обърнахме назад. Дунди се влачеше след нас с очи, скрити зад отражението на залязващото слънце в очилата му.
– Сам знаеш, че не можем – отвърна Лиъм. – Рано е още.
– Защо? – Дунди ускори крачка да ни настигне и гласът му загуби крехкото спокойствие, което бе наподобявал досега. Веднага усетих любопитните погледи върху трима ни, затова дръпнах Дунди и Лиъм настрани. – Защо? – повтори Дунди. – Очевидно няма да получим необходимата помощ да намерим нашите родители или тези на Джак. Ще е по-добре, ако просто си тръгнем още сега, преди някой да е забелязал, че липсваме. Лесно ще настигнем Зу.
– И после какво? – попита Лиъм. Прокара разтреперана ръка през рошавата си коса. – Ще блуждаем насам-натам, докато не ги намерим, с надеждата, че няма да ни спипат и да ни пратят обратно в изправителния лагер? Дунди, тук поне сме в безопасност. Тук ни е мястото. Тук можем да сме полезни.
Усетих, навярно преди Лиъм, че това беше грешният подход. Ноздрите на Дунди се разшириха, а устните му се извиха в гневна гримаса и в ума ми прокънтяха предупредителни сирени. Знаех, че следващите му думи щяха да са не просто остри, а направо жестоки.
– Разбирам... разбирам те, Лий, ясно? – Той поклати глава. – Искаш отново да си големият герой. Искаш всички да те боготворят и да вярват в теб... и да те следват.
Лиъм се наежи.
– Това не е... – подхвана яростно.
– Е, какво ще кажеш тогава за децата, които те последваха предишния път? – Той потупа джоба на панталона си и извади оттам познатия сгънат лист. Стискаше го толкова силно, че го смачкваше в ръката си. – Какво ще кажеш за Джак и Брайън, и Анди, и всички останали? Те също те последваха, но е много лесно да ги забравиш сега, когато вече не са наоколо, нали?
– Дунди! – викнах предупредително и застанах между двама им, когато Лиъм пристъпи напред с вдигнат юмрук.
Не го бях виждала толкова освирепял досега. Алена вълна пълзеше от гърлото към лицето му.
– Защо просто не си признаеш, че правиш всичко това, за да се почувстваш по-добре, а не за да помогнеш на когото и да било? – попита ядно Дунди.
– Смяташ, че... – Думите заседнаха в гърлото на Лиъм. – Смяташ, че не са в мислите ми всяка шибана секунда от всеки шибан ден? Че мога да забравя нещо подобно? – Вместо да удари приятеля си, Лиъм заблъска с юмрук челото си, докато не се хвърлих да хвана ръката му. – Божичко, Чарлс! – извика с пресекващ глас.
– Аз просто... – Дунди тръгна да си ходи, но след няколко крачки спря и се обърна към нас. – Никога не съм ти вярвал – процеди с разтреперан глас, – когато ни обещаваше, че ще се измъкнем от лагера и ще се приберем у дома невредими. Затова се съгласих да напиша писмото си. Знаех, че повечето от нас няма да оцелеят под твоето водачество.
Пристъпих напред в същия момент, в който и Лиъм, изпъвайки ръце напред, за да възпрепятствам някоя необмислена постъпка от негова страна. Чух как Дунди се обърна зад мен и се запъти със свирепа крачка към бунгалото ни. Лиъм понечи да направи още една стъпка напред, но аз опрях ръце в гърдите му. Дишаше тежко, стиснал юмруци от двете страни на тялото си.
– Остави го – казах. – Просто имаше нужда да си излее мъката. А ти може би трябва да последваш примера му.
Лиъм отвори уста да каже нещо, но вместо това изсумтя мрачно, завъртя се на пета и тръгна към гората, точно в обратната посока на бунгалото. Облегнах се на ствола на близкото дърво, затворих очи и зачаках. Гърдите ми бяха толкова стегнати, че можех да поемам само плитки, малки глътки въздух.
Когато излезе от гората, потривайки лице, вече се стъмваше. Кожата по двете му ръце беше раздрана и кървяща от ударите по нещо твърдо. Лицето му бледнееше в сумрака, сякаш червената маска на гнева беше паднала и сега му оставаше само сива тъга. Щом ме доближи, протегнах ръка и обвих мускулестия му, топъл кръст. Той преметна своята през раменете ми и ме придърпа към себе си, притискайки лице към косата ми. Вдишах дълбоко от утешителния му аромат – дървесен пушек, трева и естествена кожа.
– Дунди не говореше сериозно – пророних, докато го водех към един паднал дънер. Още трепереше и като че ли се олюляваше на краката си.
Не седна на дънера, а по-скоро се срути върху него и се приведе напред, за да обгърне коленете си с ръце.
– Това не променя факта, че говореше истината.
Поседяхме там дълго време – достатъчно дълго, че слънцето да се скрие зад дърветата, а после и зад хоризонта. Тишината и застоят между нас станаха непоносими. Вдигнах ръка и я плъзнах нежно надолу по валчестите кости между раменете му.