Но ако исках бъдеще със семейството си – с Лиъм, трябваше да сваля гарда. Да пусна Кланси до всяко кътче на съзнанието си, щом така имаше шанс да предотвратя подобни случки.
Можеш да му се довериш – увери ме същото онова гласче. – Той ти е приятел. Никога не би преминал границата на допустимото.
– Добре – съгласих се накрая. – Но само тези спомени, след което ще позволиш на Чарлс да използва компютъра ти.
– Дадено.
Кланси коленичи пред мен, обхвана с една ръка челюстта ми, а другата прокара през косата ми. Опитах се да преглътна близостта му, самонадеяната му увереност, че не нямам нищо против нея. Не за пръв път сядахме толкова близо един до друг, но сега като че ли беше различно.
– Почакай – прекъснах го аз, облягайки гръб назад. – Обещах на Лиъм и другите, че ще отида при тях. Съгласен ли си да го оставим за по-късно? За утре може би?
– Ще отнеме само секунда – увери ме Кланси с утешителен, нисък глас. – Просто затвори очи и си мисли за сутринта на десетия ти рожден ден.
Хайде – подкани ме същото онова гласче. – Хайде, Руби...
Преглътнах сухо и му се подчиних – върнах се в някогашната си стая със сините ù стени и панорамен прозорец. Малко по малко интериорът сам се нареди пред затворените ми очи. Празните стени се окичиха с бродерии от баба, снимки на родителите ми и схема на вашингтонското метро. Виждах и шестте плюшени играчки, с които винаги спях, разпилени по пода до яркосинята ми завивка. Дори някои напълно забравени подробности – лампата на малкото ми бюро, провисналата полица в библиотеката ми – внезапно изплуваха напълно ясно.
– Добре. – Чувах Кланси някъде отдалече, но го чувствах близо до себе си, все по-близо и по-близо. Дъхът му стопли бузата ми с неочаквания си допир. – Продължавай... – Звучеше задъхан. – Продължавай да мислиш... – Видях лицето му през лъскава мъгла; тъмните му очи прогаряха трептящия въздух. Виждах само него, защото в тези няколко мимолетни момента като че ли единствено той съществуваше в света ми. Чувствах всяка част от себе си бавна и топла, досущ като мед. Кланси примигна веднъж, после втори път, сякаш за да избистри собствения си замъглен поглед, да си спомни каква мисия имаше тук. – Просто продължавай... – Тогава устните му... устните му се озоваха толкова близо, усмихваха се до моите. Пръстите му се заровиха в дългите ми коси, докато галеше с палци бузите ми. – Ти... – подхвана с дрезгав глас – ... ти си... – Нещо горещо и тъмно се надигна в мен и се разля като пламенна вълна в тялото ми. Той плъзна ръце надолу по шията ми, по раменете ми, по ръцете ми, надолу...
В следващия момент нежността изчезна.
Устните му се притиснаха към моите с такава сила, че ги отвориха, откраднаха дъха ми и сетивата ми, и реалността. Кожата на лицето му беше гладка и хладна до моята, но аз горях – горях. Треската вцепени тялото ми и се озовах на леглото, притисната назад към възглавниците, сякаш падах през облаци. Кръвта се бе изцедила от главата ми и сега усещах само глух пулс в нея. Ръцете ми сграбчиха ризата му – имах нужда да се хвана за нещо, да се задържа, за да не пропадна твърде надълбоко.
– Да – чух го да шепне и устата му отново намери моята, а ръцете му се заеха да надигат блузата ми.
Искаш го – прошепна глас в главата ми. – Искаш го.
Но не беше моят глас. Не аз говорех така – нали? В този момент черните му очи се загубиха зад светлосин проблясък. Това исках, това исках най-истински. Чувствах ума си муден, сякаш упоен от напъна. Лиъм. Но сега бях с Кланси. Кланси, който ми помагаше, който беше мой приятел, толкова красив, че ме караше да забравя мислите си, Кланси, който не просто ме харесваше...
И който беше Оранжев.
Отворих рязко очи, тъкмо когато ръцете му достигаха врата ми, стисвайки го леко. Опитах да се отдръпна, но имах чувството, че беше напълнил вените ми с цимент. Не можех да помръдна. Не можех дори да затворя очи.
Спри, опитах да му кажа, но когато челото му намери моето, зад очите ми избухна такава болка, че забравих всичко.
Двайсет и шеста глава
Неистовото пиукане на компютъра ме изтръгна от безпаметен сън, теглейки ме, докато очите ми не се отвориха лениво. Лежах в пълна тъмнина.
Чувствах тялото си тежко и макар че някой беше съблякъл суитшърта ми, тениската ми полепваше по потното ми тяло. Ако бях сама, щях да я сваля или поне да се отърва от дънките си, за да позволя на кожата ми да диша, но знаех, че не съм. Все още се намирах в стаята му, а щом аз бях тук, значи, и той беше наоколо.
Лампата върху скрина от тъмно дърво светеше и чувах гласовете на деца откъм огнището. Кога беше станало вечер? Кръвта течеше във вените ми като мразовит зимен ден, а сърцето ми започваше да бумти панически.