Яростната червенина, която плъзна от гърлото на Лиъм и превзе лицето му, ми даде да разбера каква картина беше пробутал Кланси в главата му.
– Недей! – изкрещях, но вече беше твърде късно за това.
Всичко се случи толкова бързо, че навярно половината от струпаните наоколо деца го пропуснаха. Лиъм вдигна юмрук, готов да го забие в самодоволното лице на Кланси, но ръката му не стигна по-далеч от собственото му рамо. Всяка част от тялото му – всеки мускул, всяка става, всяко сухожилие – се скова като дъска, сякаш току-що го беше ударил силен ток. Той замръзна и след секунда се свлече на земята, където Хейс заобсипва лицето му с юмруци.
– Спри! – изкрещях аз, изтръгвайки се от хватката на Дунди. Знаех какво му е направил Кланси и защо дори не можеше да вдигне ръка, за да защити лицето си. Видях струя кръв да плисва към прашната земя и повече не можах да понеса.
Никой от нас не можа да понесе повече.
– Кланс – чух гласа на Оливия. – Достатъчно. Разбрахме те. Хейс, ще го убиеш!
Отново и отново, и отново Хейс забиваше юмруци във всеки сантиметър кожа от лицето н Лиъм, сякаш искаше да вдълбае яростта си в него. Ударите не престанаха, докато Кланси не сложи ръка на рамото му и дори тогава Хейс нанесе един последен. После хвана Лиъм под мишниците и го провлачи нагоре по предницата на ризата си, а когато Кланси му кимна, го захвърли грубо на земята и се изправи, оставяйки го да лежи в прахоляка с окървавено и разбито лице.
Веднага щом двамата изчезнаха от полезрението ни, с Дунди се спуснахме напред и си запробивахме път през кръга от деца, струпал се край него. Но Майк ни се изпречи още на втората стъпка.
– Недейте – предупреди ни той. – Само ще влошите нещата.
– Какво ще му направят? – попита Дунди.
– Върнете се в бунгалото – нареди ни той. – Ние ще се погрижим за него.
– Не – отсякох аз. – Няма да си тръгнем без него.
Майк ми се нахвърли.
– Не знам какво си му наговорила, но Лий беше щастлив тук. Точно от това имаше нужда, а ти му извъртя жесток номер...
– Не смей да ù приказваш така – озъби се Дунди. – Да не си посмял да я обвиняваш за това. Главата ти е втъкната толкова надълбоко в задника на Беглеца, че не виждаш нищо край себе си!
Майк оголи злобно зъби.
– В Каледония всички те търпяхме по молба на Лиъм, но тук не съм длъжен.
– Все тая – отвърна Дунди. – Мислиш ли, че ме е грижа? Интересува ме единствено какво ще се случи с Лий. Сещаш се, онзи, който рискува всичко, за да ни измъкне от лагера? – Думите му оказаха желания ефект. Майк пребледня в мрака. – Дръжте си глупавия Беглец, но не очаквайте да ви оставим и Лий.
Отново се хвърлихме напред и си запробивахме път към него. Нечии ръце ме стиснаха през гърдите, други – през краката, и независимо от това колко крещяхме и се мятахме, децата ни извлачиха надалеч от Лиъм.
С Дунди седяхме безмълвно и неподвижно на леглото на Лиъм, вперили погледи във вратата на бунгалото. Пред прозорците ни минаваха купища любопитни лица – и на зяпачи, и на деца от охранителния екип, всичките тръгнали да проучат какво се е случило. Светлините вече угаснаха, но, така или иначе, никой от двама ни нямаше да спи тази нощ. А ако съдехме по двете фигури в черно, застанали точно пред вратата ни, нямаше и да излезем оттук. Не и след неуспешния ни опит за бягство, не и след словесната градушка, с която Дунди беше нападнал Кланси.
– Къде се научи да говориш така? – попитах го накрая, но той само сви рамене.
– Опитах да си представя какво би казал Лий и после всичко тръгна от само себе си. – Дунди се почеса по главата. – Наистина ли му заявих, че има хубавички, нежни ръчички?
Аз се засмях сипкаво.
– О, това е най-малкото.
Секундите се нижеха наполовина по-бавно от мислите ми.
– Как така не успя да ти повлияе? – зачудих се на глас. – Опита се, нали?
– Опита, определено го усетих. Но какво знае той... – Дунди потупа с пръст челото си. – Стоманен капан. Нищо не излиза, нищо не влиза.
Мина ми през ума, че може да е прав и че това би обяснило защо само в неговата глава не се бях вмъкнала неволно, но в този момент чухме шумни стъпки по пътеката и всичките ми мисли изхвърчаха.
Оливия и някакво друго хлапе влачеха крака по пръстта, всеки преметнал по една от ръцете на Лиъм през раменете си. Лицето му беше обърнато надолу и виждах засъхналата кал по косата му. Беше заваляло около час, след като го оставихме.
– Лий – повтаряше Дунди в опит да го освести. – Лий, чуваш ли ме?
Помогнахме им да го настанят на дивана. В стаята цареше тъмнина и не видях следите от побоя, докато Оливия не остави големия си фенер на пода до него.