И двете момчета се взираха в мен, възприели коренно различни изражения. Иначе бронзовото лице на Лиъм бе побеляло като порцелан и устата му висеше почти комично. Спътникът му просто ме зяпаше през тънките си очила със сребърни рамки; беше свил неодобрително устни, както правеше майка ми, ако не си легнех навреме. Ушите му бяха несъразмерно големи и стърчаха; всичко между тях – от широкото му чело през тънкия му нос до дебелите му устни, като че ли чернееше от гняв. За част от секундата се уплаших, че е Червен, защото ако съдех по погледа му, искаше единствено да ме превърне във въглен.
Момчета. Защо трябваше да са точно момчета?
Отлепих се от мокета и се втурнах към страничната врата. Вкопчих пръсти в дръжката ù, но колкото и да дърпах, вратата не поддаваше.
– Зу! – изкрещя Лиъм и погледът му запрескача между двете ни. Тя просто сключи облечените си в жълта гума ръце в скута си и примигна невинно насреща му. Сякаш нямаше никаква представа как се бяха натъкнали на неканената пътничка, вкопчила се във вратата на возилото им.
– Бяхме се разбрали нещо – без скитници – поклати неодобрително глава другото момче. – Точно заради това не взехме котенцата!
– О, мътните ме взели... – Лиъм се свлече в седалката си и зарови лице в дланите си. – Какво щяхме да правим с цял кашон изоставени котета?
– Ами ако черното ти сърце не беше пожелало да ги обрече на гладна смърт, можеше да им намерим нови любящи стопани например.
Лиъм хвърли смаян поглед на спътника си.
– Май никога няма да ги преживееш тези котки, а?
– Та те бяха невинни, беззащитни душици, а ти ги остави пред нечия пощенска кутия! Пощенска кутия!
– Дунди – простена Лиъм, – стига вече.
Дунди? Сигурно се шегуваха. Момчето беше слабо като вейка. Всичко в тялото му – от носа до пръстите му – беше дълго и тясно.
Той впи кръвнишки поглед в Лиъм. Не знам кое ме учудваше повече – фактът, че спореха за някакви си котенца, или това, че май ме бяха забравили.
– Извинете! – прекъснах ги, блъсвайки с длан по прозореца. – Ще отключите ли вратата, ако обичате?
Това поне им затвори устата.
Когато Лиъм най-сетне се обърна към мен, изражението му беше коренно различно отпреди. Изглеждаше сериозен, но не и ядосан или мнителен. Което аз самата едва ли щях да постигна, ако бях на негово място.
– Ти ли си момичето, което търсят? – попита той. – Рут?
– Руби – поправи го Дунди.
Лиъм махна с ръка.
– О, да. Руби.
– Просто отключете вратата, моля! – Отново дръпнах дръжката. – Сбърках. Това беше грешка! Постъпих егоистично, съзнавам го, затова трябва да ме пуснете, преди да са ни настигнали.
– Преди кой да ни е настигнал? Преследвачи ли са онези? – попита Лиъм. Обходи ме с поглед – от изпитото ми лице, през тъмнозелената ми униформа до изкаляните ми платненки. До пси-номера, изписан с перманентен маркер върху пръстите ми. По лицето му пробяга същински ужас. – От някой лагер ли избяга?
Усетих тъмните очи на Сузуме – Зу – върху себе си, но не откъснах поглед от този на Лиъм. Кимнах с глава.
– Детската лига ме измъкна.
– И си избягала от тях? – учуди се Лиъм. Надникна към Зу за потвърждение. Тя кимна.
– Какво значение има това? – намеси се Дунди. – Чу я – отключи глупавата врата! И бездруго вече ни издирват типовете от СОП и разни преследвачи; само Детската лига ни липсва! Сигурно мислят, че сме я отвлекли, а ако разгласят, че наоколо шарят изроди в раздрънкан черен микробус... – Той не намери смелост да довърши.
– Ей – вдигна пръст насреща му Лиъм. – Не говори така за Черната Бети.
– О, прощавай, че нараних чувствата на един двайсетгодишен микробус.
– Той е прав – обадих се аз. – Извинявайте, но моля ви, не искам да ви причинявам повече неприятности.
– Искаш да се върнеш при тях? – Лиъм отново се беше обърнал към мен, стиснал устни в сериозна гримаса. – Виж какво, не ми влиза в работата, зелена приятелко, но знай, че каквото и да са ти наговорили, вероятно е лъжа. Те не са спасителните ни ангели. Имат си свои собствени планове, а щом са те измъкнали от лагера, значи, влизаш в тях.
Поклатих глава.
– И мислиш, че не знам?
– Добре – отвърна спокойно той. – Тогава защо държиш да се върнеш при тях?
Във въпроса му нямаше нищо укорително, но незнайно защо продължавах да се чувствам като кръгла глупачка. Нещо горещо и дразнещо кипеше в гърлото ми, издигайки се нагоре, докато не се намърда зад очите ми. О, боже, този хлапак ме гледаше все едно бях бездомно кутре, осъдено на екзекуция. Не знаех дали парещото чувство в мен беше гняв, или срам, но и нямах време да го анализирам.