Разговорът, който бях провела с Дунди в микробуса, изскочи в паметта ми.
– Ей, Зу... – подхванах, но веднага се спрях. Как да попиташ малко дете дали някой си е правил опити с мозъка му, без да го върнеш в болезненото минало?
Истината беше, че в Търмънд бръснеха главите на децата само ако искаха да се поровят из черепите им; когато ме докараха в лагера, тази практика почти беше отмряла, но на обръснатата коса ù беше нужно време да порасне отново. Някъде в дъното на съзнанието си се питах дали и нейният случай не беше подобен – дали не беше останала няма заради няколко грешно свързани жички или в името на „науката“.
– Защо са обръснали главата ти? – попитах я накрая.
Познавах доста момичета, които предпочитаха да носят косата си къса – аз включително, – но подстригване ни се полагаше само веднъж в годината. Фактът, че Зу се опитваше да отметне несъществуващата си коса, ме наведе на мисълта, че не беше с гола глава по своя воля.
Ако въпросът ми я беше разстроил, то не го показа. Вместо това вдигна ръце към главата си и я зачеса, придобивайки кисела физиономия. Като видя, че не разбирам, измъкна едната си ръка от ръкавицата и продължи да чеше скалпа си усилено.
– О! – възкликнах накрая. – О! В групата ти е имало въшки?
Тя кимна.
– Гадост – коментирах аз. В отговора ù имаше логика, но не обясняваше защо не отваря уста. – Много съжалявам.
Зу вдигна небрежно рамене, после се втурна към най-близкия кемпер.
Аз тръгнах след нея. Изгнилата врата се клатушна на пантите си и простена под натиска ù. Зу направи гримаса и аз ù отвърнах със същата. Някогашният дом миришеше на сладко, но... не в хубавия смисъл. По-скоро на гнили плодове.
Влязох в централното помещение и се заех да отварям и затварям вратичките на светлите шкафове. Малкото диванче имаше отвратителен лилав цвят, но и то като телевизора, окачен на стената срещу него, беше покрито с прахоляк. На кухненския плот имаше единствено самотна чаша за кафе. Спалното помещение се оказа също толкова опразнено – вътре намерих само няколко възглавници, лампа и гардероб с червена рокля в него, бяла риза и цял куп празни закачалки.
Тъкмо се пресягах към ризата, когато видях нещо с периферното си зрение.
Някой го беше закачил на предното стъкло в кабината на мястото на огледалото за задно виждане. Отвън не би привлякло ничий поглед, освен ако човек случайно не се загледаше в него. Намирайки се вътре обаче, и то от толкова малко разстояние, видях червената светлинка в дъното му, видях, че камерата в него беше насочена така, че да улавя всичко, минаващо по пътя пред кемпера.
А щом аз виждах Бети от мястото си, значи, попадаше в обсега на камерата.
Формата ù беше малко по-различна от на тези, които монтираха в Търмънд, но достатъчно сходна да се досетя, че принадлежеше на същите хора. Сведох поглед към Зу, а тя вдигна своя към мен.
– Не мърдай оттук – казах ù и се пресегнах към стъкления чайник на масата.
С три крачки прекосих кемпера, като държах чайника пред себе си като меч. Разритах няколко празни кутии и други боклуци и сред разпръснатите наоколо найлонови торби видях малка червена ръкавичка. Твърде малка, за да пасне на голям човек.
Почти бях забравила за чайника в ръката си, преди да го засиля към камерата. Евтиното стъкло се счупи и опада по земята, а в ръката ми остана само дръжката. Черното устройство остана невредимо, но по-лошото беше, че окото му се завъртя към мен.
Включена е – помислих си през паническа мъгла, докато търсех с какво друго да я ударя. – И записва.
Не си спомнях да съм я викала, но Зу се появи до мен, като тъпчеше нещо в предния джоб на възголемия си суитшърт. Явно и тя се беше досетила какво гледаме, защото преди да успея да кажа и дума, вече беше свалила една от жълтите си ръкавици и протягаше ръка към камерата.
– Недей...!
За пръв път виждах Жълто дете да използва силите си. Бях запозната с последиците, разбира се – прекъсване на електричеството в целия лагер и Бял шум, ако надзирателите сметнеха, че е било умишлено. Но в Търмънд нямаше Жълти от толкова много време, че бях спряла да се питам какво ли е чувството да говориш мистериозния език на електричеството.
Зу едва я докосна с пръсти, но камерата запищя. От голия пръст на момиченцето излизаше бяло-синкава светкавица, която шареше по черния метален корпус на устройството, а като стигна до пластмасата, тя се огъна и запуши.
Най-ненадейно лампите светнаха с нажежена мощ и се пръснаха на парчета. Двигателят се съживи като по чудо след дългия си сън, закашля се и ни разтресе в корубата на кемпера.