– Добре ли си, Зелена?
Избърсах лицето си и ми стана чудно дали влагата по бузите ми беше от дъжда, или просто бях плакала несъзнателно. Пропълзях до задната седалка, без да отговоря. Колкото и да ми се искаше, не се включих в дискусията им относно следващата им отправна точка в издирването на „Ийст Ривър“. Съществуваха стотици, хиляди, милиони места, където Беглеца можеше да е устроил лагера си, а аз имах желание да им помогна в разследването. Да бъда част от него.
Но не можех да искам подобно нещо от тях и трябваше да спра да се заблуждавам. Защото колкото повече стоях с тях, толкова повече се увеличаваше шансът да открият, че преследвачите и военните не бяха най-големите чудовища на света. Не. Най-голямото седеше на задната седалка в колата им.
За пръв път музиката беше изключена.
Но мълчанието на колонките ме притесняваше повече дори от безлюдните пътища и празните коруби на иззетите от банката къщи. Лиъм непрекъснато се движеше. Оглеждаше изоставените градчета, през които минавахме, следеше стрелката на бензиномера, човъркаше по лостовете за мигачите и пръстите му постоянно барабаняха по волана. Веднъж стрелна очи към мен в огледалото за обратно виждане. Беше само за миг, но стомахът ми подскочи, сякаш беше прокарал пръст по дланта ми.
Лицето ми пламна, но нещо вътре в мен изстина. Беше задържал погледа си върху мен само за половин секунда, не повече, но и толкова ми стигаше да забележа как очите му бяха притъмнели от нещо – тревога може би?
Дунди сгъваше и разгъваше нещо в скута си, отново и отново, сякаш не съзнаваше, че го прави.
– Ще спреш ли, ако обичаш? – избухна накрая Лиъм. – Ще го скъсаш.
Дунди престана незабавно.
– Не може ли просто да... опитаме? Наистина ли ни трябва помощта на Беглеца?
– Наистина ли искаш да рискуваш?
– Джак би рискувал.
– Да, но Джак... – Гласът на Лиъм заглъхна. – Да действаме разумно. Той ще ни помогне, като намерим лагера.
– Ако го намерим – изпуфтя Дунди.
– Джак? – Не съзнавах, че съм го казала на глас, докато очите на Лиъм не ме погледнаха в огледалото.
– Не е твоя работа – отвърна лаконично Дунди.
Лиъм също не изгаряше от желание да ми отговори.
– Той ни беше приятел... живеехме в една стая в лагера. Опитваме... просто опитваме да се свържем с баща му. Това е една от причините да издирваме Беглеца.
Кимнах към листа в скута на Дунди.
– Но преди да избягате, той ви е написал писмо?
– И тримата го направихме – обясни Лиъм. – В случай че някой от нас се откажеше в последния момент или... не успееше да избяга.
– Както и стана с Джак. – Дунди можеше да разреже стомана с гласа си.
Зад него като пъстроцветна канонада се нижеха разкошни колониални къщи.
– Както и да е – прокашля се Лиъм. – Целта ни е да предадем писмото на баща му. Отидохме до адреса, който Джак ни даде, но къщата беше иззета от банката. Баща му беше оставил бележка, че заминава да работи във Вашингтон, но нямаше нов адрес или телефонен номер. Затова ни е нужна помощта на Беглеца; да разберем къде живее сега.
– Не може ли просто да го пратите по пощата?
– Точно поради тази причина започнаха да проверяват всички писма около две години, след като ти си влязла в Търмънд – обясни Лиъм. – Само правителството е упълномощено да чете, говори и пише. Съчинили са прекрасна историйка за това как в лагерите ни спасяват и трансформират обратно в кротки същества, затова не искат никой да научава истината.
За момент онемях.
– Извинявайте – пророних накрая. – Не исках да ви изнудвам за информация.
– Няма нищо – увери ме Лиъм, след като мълчанието се проточи толкова, че само` се скъса. – Всичко е наред.
Не знам как точно разбрах. Може би защото ръцете на Лиъм се стегнаха около волана или защото продължи да наднича към страничното огледало дълго след като сребристата кола ни подмина в обратна посока. А може би защото раменете му се напрегнаха осезаемо, а гърбът му се преви някак пораженчески. Важното е, че разбрах още преди да засека угрижения му поглед в огледалото. Бавно, така че да не привлека вниманието на Зу и Дунди, които наблюдаваха безкрайната крайпътна върволица от дървета през страничните прозорци, се придвижих напред и клекнах между предните седалки.
Лиъм ме погледна за част от секундата и кимна към страничното огледало, сякаш ми казваше: „Виж сама“. Така и направих.
На разстояние от около две коли зад нас се движеше стар бял пикап. Тъй като дъждът замъгляваше въздуха помежду ни, не можех да видя дали вътре има един, или двама човека.