Разплетох ръцете на Лиъм от сивия предпазен колан и го избутах от шофьорската седалка. Нямах достатъчно сили да го завлека до задните седалки, не и в онзи момент. Затова го оставих на пода между двете предни. Лицето му беше обърнато към мен и виждах как мускулите около устата му потрепват и вдигат от време на време ъгълчетата ù в неестествена усмивка.
Вперих поглед във волана и опитах да си припомня как се шофира. Как го правеше Лиъм, как го правеше Кейт, как го правеше баща ми. Бях на шестнайсет, а още не знаех къде е проклетата ръчна спирачка, камо ли дали е включена, или не.
В крайна сметка реших, че няма значение. Доколкото знаех, можех да карам и на включена, а най-важното в случая ми се струваше, че десният педал беше за газта, а левият – за спирачката. Фасулска работа.
Бети се измъкна от черното сърце на пушилката и продължи напред по задимения път, докато най-сетне, най-сетне, най-сетне не избяга от грозната сцена зад нас и въздухът, нахлуващ през отворите на таблото, не спря да отеква с останките от Белия шум и да пълни дробовете ни с миризмата на пушек.
Единайсета глава
Изминах петнайсетина километра, преди момчетата да се разбудят. Като се имаше предвид, че Зу още плачеше на задната седалка, а и нямах никаква представа накъде карам, бях, слабо казано, доволна.
– Майко мила! – изграчи Лиъм. Притисна длан към главата си и се надигна уплашено. – Майко мила!
Допреди малко лицето му се беше намирало на сантиметри от краката на Дунди, затова стрелна ръце първо натам и ги задърпа, сякаш искаше да се увери, че още са прикрепени към нещо. Дунди простена гърлено и заяви:
– Май ще повърна.
– Зу? – Лиъм запълзя към нея и без да иска, ритна крака на Дунди, изтръгвайки още един стон от него. – Зу? Ти ли...?
В отговор малката заплака още по-силно и зарови лице в ръкавиците си.
– О, боже, много съжалявам... много... аз... – Лиъм звучеше изтерзано, сякаш някой вадеше вътрешностите му. Притисна юмрук към устата си и опита да прочисти гърлото си, но не успя да пророни и дума повече.
– Зу – обадих се аз с неочаквано спокоен глас. – Чуй ме. Ти ни спаси. Нямаше да оцелеем без твоя помощ.
Лиъм извъртя глава, сякаш току-що си спомняше за мен. Изтръпнах, но нима можех да му се сърдя, че първо проверяваше как са истинските му приятели?
Усетих погледа му върху тила си и го чух да се придвижва обратно към мен. Като достигна пасажерската седалка, се срути в нея с изнурено, бледо лице.
– Добре ли си? – попита с дрезгав глас. – Какво се случи? Как успя да ни измъкнеш?
– Благодарение на Зу – подхванах и веднага проумях колко тънка беше границата между истината и онова, което всъщност можех да им кажа и за мое добро, и за това на Зу. Не знаех доколко си спомня случилото се, но нямах намерение да потвърждавам страховете ù. В крайна сметка казах единствено: – Запрати една от колите по другата. Единият мъж пострада, а другият избяга.
– Какъв беше... – Дунди се задъхваше. – Какъв беше онзи ужасяващ шум?
Загледах го недоумяващо, а устата ми с мъка избута думите от себе си.
– Не сте го чували преди?
Момчетата поклатиха глави дружно.
– Божичко – каза Лиъм, – беше като да слушам как някоя нещастна котка минава през месомелачка, докато в същото време ме пържат на електрическия стол.
– Наистина ли не сте имали Бял шум във вашия лагер? Усмирителна сирена? – попитах, учудена от гнева, полазил сърцето ми. В що за лагер бяха живели тези хлапета? В Дисниленд?
– При вас го е имало? – Лиъм разтръска глава, навярно за да прогони звънтежа.
– В Търмънд го използваха за... обезвреждане – обясних. – Когато имаше бунтове или други неприятности. Не ти позволява да мислиш достатъчно, че да използваш способностите си.
– А на теб защо ти няма нищо? – изхриптя Дунди със смесица от подозрителност и завист.
Май това беше въпросът на деня. Дългата ми, мрачна история с Белия шум включваше няколко припадъка, повръщане и загуба на паметта, да не говорим за последната ми среща с него, която бе довела до обилно кървене от очите и носа. Явно вкусиш ли Най-лошото, Доста лошото не е чак толкова страшно. Щом на тях им беше за първи път, поне можех да си обясня защо бяха окапали като есенни листа само след няколко секунди.
Лиъм проучваше лицето ми и се зачудих какво ли вижда там. Всичко? Замислих се за меката кожа на якето му, долепена до бузата ми, за извивката на гръбнака му... и топло спокойствие се разля в гърдите ми.
– Явно съм свикнала – отговорих. – А и Зелените не се повлияват от него толкова, колкото Сините и останалите. – Сетих се да добавя, комбинирайки истината с лъжа.