Лиъм предложи да се сменим веднага щом лицето му загуби онзи измъчен вид и бузите му започнаха да си възвръщат нормалния цвят. Направо заслужаваше аплодисменти за умелостта, с която прикриваше треперенето на ръцете и краката си от останалите, но аз имах тренирано око. Разпознах неприятните последици от Белия шум, сякаш ми бяха стари приятели. Нуждаеше се от още няколко минути.
– Хайде – подкани ме той, след като часовникът на таблото отброи поредната минута. – Справи се... – Гласът му заглъхна.
Погледнах го и осъзнах, че той също гледа в мен – по-точно в мършавите ми, охлузени колене. След секунда, когато върнах очи към пътя, усетих нещо топло да кръжи точно над крака ми и се отдръпнах от него.
– О... извинявай – прошепна Лиъм и прибра ръката си. Горната част на ушите му се оцвети в яркочервено. – Просто си... доста изподрана. Имаш ли нещо против да спрем за малко? Трябва да премислим нещата. Да разберем къде се намираме.
Само че не исках да спирам просто до някое от околните пасища; изчаках да стигнем до едно старо крайпътно ресторантче, построено в колониален стил, и отбих в запустелия му паркинг.
Дунди се възползва от възможността да изпразни стомаха си на земята, но си остана с няколко безрезултатни конвулсивни напъна. Лиъм стана и започна да го тупа по гърба.
– Ще помогнеш ли на Руби, като приключиш?
Колкото и да ме мразеше и да искаше да се отърве от мен, Дунди поне съзнаваше, че бях изиграла някаква роля в отърваването на кожата му. Въпреки това не каза „да“, а само скръсти ръце и въздъхна мъченически.
– Благодаря – отвърна Лиъм. – Имаш златно сърце, Майко Тереза.
После излезе през плъзгащата врата зад моята седалка и се отправи към групичката сребристи шадравани, зад които се намираше входът за тоалетните. Зу го последва, подтичвайки с розова платнена чантичка в ръка. Докато се обърна към Дунди, той вече се беше съвзел достатъчно, за да прояви научен интерес към мен.
– Ей, долу ръцете! – предупредих го, когато боцна с пръст лакътя ми. После натисна копчето на лампичката над главите ни и тя светна ярко. Тогава видях, че кожата от лакътя чак до китката ми беше ожулена до кръв от асфалта.
– Обърни се към мен. – Като че ли вложи огромно усилие да не врътне иронично очи. – Сега, Зелена, преди да ми е пораснала брада.
Завъртях се в седалката, така че краката ми да сочат към него. Съвсем естествено и те изглеждаха също толкова прелестно, колкото ръката ми. И двете ми колена бяха продрани и на места вече се образуваха корички, но като изключим няколкото драскотини и синини, с които се бях сдобила преди последното ни приключение, всъщност те бледнееха пред ръцете ми.
Дунди извади нещо като куфарче изпод седалката си и отвори капака. Успях да хвърля съвсем бегъл поглед на съдържанието му, преди той да измъкне четири бели квадратни пакетчета и да го затвори отново.
– Боже, как можа да се подредиш така? – измърмори и отвори първото пакетче. Подуших дезинфектанта и се отдръпнах от него.
Дунди ме изгледа строго над рамките на очилата си.
– Ако ще се лепваш за нас, ще опиташ ли поне да се пазиш малко повече? Достатъчно трудно ми е да се грижа за другите двама и без камикадзе като теб.
– Не съм... – подхванах, но бързо размислих. – Съжалявам.
– Хубаво – изпуфтя той, – ама ще съжаляваш повече, ако някоя от тези рани се инфектира.
Дръпна дясната ми ръка близо до лицето си, за да я огледа по-добре, а аз се постарах да не подскачам от болка, като започна да я обработва с една от дезинфекциращите кърпички също толкова нежно, колкото вълк, разкъсващ жертвата си. Така щипеше, че набързо излязох от мъгливия унес, в който бях започнала да се потапям. Накрая просто изтръгнах ръката си от неговата и взех студената кърпичка от пръстите му. Не че аз самата успявах да чистя малките парченца асфалт от раната си по-безболезнено.
– Най-добре отиди да провериш как са Лий и Зу – посъветвах го аз.
– Така само ще ми се ядосат, че не се грижа за теб. – След малко, макар и с видимо нежелание, призна: – Пък и ти ми се струваш... е, май си най-тежко пострадала. Те ще почакат. – Явно видя, че ъгълчето на устата ми потрепва в усмивка, защото добави: – Само не си въобразявай, че ще похабя всички бинтове по теб; раните ти не са чак толкова дълбоки!
– Да, сър – отвърнах и метнах дезинфекциращата кърпичка през прозореца. Той ми подаде втора за дланта на другата ми ръка с все така присвити очи, но като че ли погледът му се беше посмекчил. Усетих как се отпускам по малко, но и далеч не си въобразявах, че сме на път да се закичим с гривнички на най-добри приятели.