– Защо излъга?
Вдигнах рязко глава, внезапно премаляла.
– Не съм... за какво... не бих...
– За Зу. – Той надникна през рамо и продължи с по-тих глас: – Каза, че онзи само пострадал, но... не беше така, нали? Мъртъв е.
Кимнах.
– Не го направи нарочно...
– Естествено – отвърна остро той. – Просто се питах защо никой не ни преследва и се притесних, като се замислих как би ù се отразило... и... е, май имаш поне капчица здрав разум.
И в този момент ме озари едно прозрение – едно от онези редки, съвършени избистрящи ума просветления. Не ме искаше в групичката им, защото ме виждаше като заплаха за тях. Нямаше да ми се довери, докато не му се докажех – а след гафа ми с цвета на джипа това навярно щеше да се случи в някой друг живот.
– Е, един преследвач по-малко на света. – Дунди се наведе и извади куфарчето отново, за да прибере неизползваните материали.
О, да – помислих си и се поизправих в седалката. – Още не съм му казала.
– Не бяха преследвачи. Бяха от СОП.
Дунди ме изненада със смеха си.
– И предполагам униформите им са били скрити под карираните ризи и дънките им?
– Единият носеше значка – обясних. – А оранжевото устройство, което използваха... виждала съм такова в Търмънд. – Дунди ме гледаше мнително, но нямахме време за едночасова дискусия по въпроса. Нямах и енергията за това. – Виж какво – продължих, – не ми вярвай, ако искаш, но трябва да знаеш, че единият докладва на колегите си пси-номер 42755. На Лиъм е, нали?
Разказах му собствените си наблюдения и го оставих да попълни празнотите сам. Когато стигнах до описанието на оранжевото устройство, вече си личеше, че е чул достатъчно. Вдиша дълбоко и сбърчи устни в муцуна, която му придаваше вид на пор. После свали прозореца и се зае да предава думите ми на останалите, сякаш ми нямаше доверие да го сторя сама.
– Казах ви, че соповците ще ни настигнат! – повтаряше непрекъснато, все едно не го бяхме чули първите десет пъти. – Извадихме късмет, че не беше тя.
И отново я споменаваше – мистериозната „тя“. Лиъм пиеше вода от външната чешмичка и видимо се опитваше да не обръща внимание на Дунди. Зу стоеше до него и държеше предано копчето, докато Лиъм миеше лицето си с две ръце на водната струя.
Използвах последната кърпичка да почистя мръсотията от лицето си.
– Просто ми е интересно как служителят на СОП го разпозна, преди да включи онова оранжево нещо. Знаеше номера му наизуст. Не му беше нужно да го чува от джаджата.
Дунди ме погледа за момент, после щипна с пръсти основата на носа си.
– Снимаха всички ни още при постъпването в лагера. Вас не ви ли снимаха?
Кимнах с глава.
– Тоест, издирват ни по снимките? – попитах.
– Зелена, откъде да знам, по дяволите? – отвърна той. – Опиши ми оная джаджа отново.
Оранжевото устройство навярно беше нещо като камера или скенер – това беше единственото обяснение, което ми хрумна и Дунди не отхвърли като идиотско.
Долепих длани до очите си, мъчейки се да потисна гаденето.
– Ако наистина толкова лесно ни идентифицират, работата ни е спукана – коментира Дунди и потри набърченото си чело с ръка. – В случай че и бездруго не сме прецакани: вероятно знаят, че търсим „Ийст Ривър“, тоест ще отделят още хора за издирването ни, тоест ще наблюдават домовете ни още по-изкъсо, тоест на Беглеца ще му е още по-трудно да...
Така и не довърши мисълта си. Нямаше нужда.
Засмях се кухо.
– Стига де. Да не мислиш, че ще пратят цяла армада по петите на няколко изрода?
– Първо на първо, армадите се състоят от кораби – изтъкна Дунди. – И второ, не, няма да изпратят такава по петите на няколко изрода.
– Тогава какъв е...
– Лий е друго нещо. – Той не изчака да навържа информацията. – Зелена, кой според теб е мозъкът, стоящ зад бягството ни от лагера?
Когато другите се върнаха в микробуса, изиграхме няма игра на музикални столове. Дунди зае средната предна седалка, а Зу – обичайното си място зад шофьорската. На мен ми останаха два варианта: да се скътам на задната седалка или да се осмеля да заема предната крайна, където щеше да ми се наложи да се държа така, сякаш всичко си е наред, и да се преструвам, че не знам кой е отговорен за единственото успешно бягство от лагер.
В крайна сметка умората надделя. Тропнах се на предната седалка с усещането, че приличах на увехнала маруля, а след малко Лиъм се качи на шофьорската.
– Сигурно е уморително да бъдеш герой – ухили ми се той.
Махнах скромно с ръка, мъчейки се да спукам малкото нелепо мехурче щастие, което думите му образуваха в гърдите ми. Просто се държеше любезно.
– Добре че дамите се погрижиха за нас – обърна се към Дунди той. – В противен случай двамата с теб сега щяхме да се търкаляме в каросерията на пикапа на път към Охайо.