Чух хлипането ù и стомахът ми се сви на топка. Чух и стържене на дърво о дърво, сякаш Лиъм беше взел нещо от нощното шкафче.
– Напиши ми – каза ù той. – Не се напрягай.
Явно беше взел лист и химикалка. Затворих очи и зачаках да светне евтината нощна лампа, но той спази собственото си правило: никаква светлина, освен тази в банята.
– За какво съжаляваш? – попита я шепнешком. – Само на Дунди му трябва разкрасяващ сън.
Тя се засмя треперливо, но все още усещах тялото ù напрегнато до моето.
– Пак ли беше... същият като преди? – Лиъм седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна леко. – Малко по-различен? – Повтори след момент. – Така ли?
Този път тишината се проточи по-дълго. Не знаех дали все още пише в мрака, докато Лиъм не проговори дрезгаво:
– Как бих могъл да го забравя? Притеснявах се... притеснявах се, че си докоснала портата, преди Дунди да е изключил тока. – А после добави с глас, толкова тих, че се зачудих дали не си го бях въобразила: – Много съжалявам.
Чувството за вина и болката в думите му ми подействаха като ритник в гърдите. Усетих как се придвижвам напред в леглото, привлечена от всичката мъка в този му край. Изгарях от желание да го уверя, че не е виновен за случилото се на онова заснежено поле. Прозрението, че го разбирах толкова издълбоко, ме уплаши.
Но не биваше да се обаждам. Това беше личен разговор, също като лошите ù спомени. Защо вечно прекосявах граници, които нямах право да преминавам?
– Не само Дунди смята, че е прекалено опасно. Но мисля, че Руби е достатъчно жилава да се справи и без нас, ако така избере. Защо?
Още писане.
– Дунди иска единствено да сме в безопасност – обясни все така тихо Лиъм. – Понякога това му пречи да помага на околните, да гледа по-мащабно на живота. Минали са само две седмици, откакто избягахме. Трябва да му дадеш повече време.
Звучеше толкова уверено, че усетих как една малка частица от мен омеква. Вярвах му.
– О, боже! – Съвсем ясно си представих как прокарва ръка през косата си. – Никога не се срамувай от уменията си, чуваш ли? Ако не ни беше помогнала, сега нямаше да сме тук.
Стаята отново потъна в тишина, нарушена единствено от хрипкавото хъркане на Дунди.
– По-добре ли се чувстваш? – попита Лиъм. – Трябва ли ти нещо от Бети? – Явно беше поклатила глава, защото долових как тялото му се вдига от дюшека. – Тук съм. Просто ме събуди, ако размислиш, става ли?
Не го чух да казва лека нощ. Вместо да легне отново, седна на земята и облегна гръб на леглото, наблюдавайки вратата.
Няколко часа по-късно, макар че луната още се виждаше в сиво-синьото небе, откачих пръстите на Зу от предницата на роклята ми и станах от леглото. Електронният часовник на нощното шкафче жигоса червените си цифри върху мозъка ми: 5:03. Време за тръгване.
По настояване на Лиъм никой не беше разопаковал багажа си, но трябваше да взема поне четката и пастата си за зъби от шкафчето в банята. На мивката, точно до най-грозната машина за разтворимо кафе в света, намерих още един хотелски комплект тоалетни принадлежности. Пъхнах го в раницата си заедно с една от по-малките кърпи за ръце.
Навън не беше много по-топло, отколкото вътре. Типичната биполярна пролет на Вирджиния. Освен това май беше валяло през нощта. Пухкавата бяла мъгла, свидетелство за кротко преминалата буря, се сучеше покрай колите и близките дървета. Микробусът, който уж трябваше да е нощувал в далечния край на паркинга, сега стоеше точно пред стаята ни. Ако не бях минала покрай него и не бях прокарала пръсти по натъртеното му тяло, едва ли изобщо щях да видя Лиъм.
Беше коленичил до плъзгащата врата и бавно остъргваше с ключовете за колата последните остатъци от надписа ПРОФЕСИОНАЛНО ПОЧИСТВАНЕ БЕТИ ДЖИЙН. В краката му лежеше регистрационната табела от Охайо, която доскоро беше завинтена на Черната Бети. Спрях на около метър от него.
Под очите му имаше тъмни петна. Лицето му беше изопнато в дълбок размисъл, а устата му – стисната в нетипично сурова гримаса. С мократа си сресана коса и току-що обръснато лице можеше да изглежда с две-три години по-млад от предишния ден, но очите му говореха съвсем друго.
Обувките ми застъргаха ронливия асфалт и привлякоха вниманието му. Той се понадигна.
– Какво има?
– Хъ?
– Станала си доста рано – поясни той. – Обикновено ми се налага да тикна Дунди насила под душа и да го облея със студена вода, за да се свести.
Свих рамене.
– Свикнала съм с графика в Търмънд.
Лиъм се изправи бавно и избърса ръце в предницата на дънките си. Очите му отскочиха към мен, сякаш искаше да ми каже нещо, но вместо това просто ми се усмихна леко. Метна охайската регистрационна табела на задната седалка; на нейно място вече имаше такава от Западна Вирджиния. Така и не го попитах откъде се е сдобил с нея.