Този разговор трябваше да спре. Ръцете ми трепереха, сякаш току-що се беше заканил да ме удуши. Макар че досега не се беше проявил като нещо различно от свестен човек. Не ми ли беше демонстрирал отново и отново, че е готов да ми бъде приятел, ако аз съм готова да му го позволя?
От толкова много време не бях пожелавала да имам приятел, че не знаех дали изобщо си спомням как се сприятеляват хората. В първи клас беше смехотворно просто. Учителката ни беше възложила задача да напишем кое е любимото ни животно върху лист хартия, след което да обиколим стаята, докато не намерим дете със същото животно. Явно е смятала, че сприятеляването е нещо толкова елементарно – да намериш друг човек, чието любимо животно е слонът.
– Харесвам тази песен – пророних неочаквано. Гласът на Джим Морисън беше тих и едва ни достигаше откъм колонките на Бети.
– Така ли? The Doors? – Лицето му грейна. – „Хайде, мила, разпали огъня ми“. – Заприпява заедно с Морисън. – „Ела да запалим нощта…“
Засмях се.
– Харесвам я в негово изпълнение.
Лиъм стисна гърдите си, сякаш го бях ранила, но бързо се възстанови. Радиоводещият обяви следващата песен и Лиъм подскочи от радост.
– Еха, върхът!
– Allman Brothers? – Веждите ми се надигаха бавно. Странно, бях си наумила, че е от свитата на Led Zeppelin.
– Това е музиката на моята душа – обясни той, кимайки в ритъм с песента.
– Случайно някога да си се вслушвал в текстовете им? – попитах го, докато напрежението бавно се изпаряваше от раменете ми. Гласът ми ставаше все по-стабилен с всяка следваща дума. – Да не би и твоят баща да е бил комарджия от Джорджия, изплатил дълговете си с куршум в главата? А може би си роден на задната седалка на междуградски автобус?
– Ей – обади се той и протегна ръка да перне леко един кичур от косата ми. – Казах, че е музиката на душата ми, не на живота ми. За твое сведение доведеният ми баща е механик в Северна Каролина и доколкото знам, още си е жив. Но наистина съм роден на задната седалка на автобус.
– Сигурно се шегуваш. – Изобщо не можех да преценя.
– Никак даже. Пишеше ме по вестниците. През първите три години от живота ми всички с това ме помнеха, а сега...
– „Сега се мъча да прокопсам и душата си раздавам всеки ден“? – довърших аз.
Той се засмя и ушите му се оцветиха в бледорозово. Песента продължи и изпълни въздуха помежду ни с бързите си пулсации и безпощадни китари. Елементите ù – имаше и кънтри, имаше и рокендрол – си пасваха съвсем естествено. Топла и жива южняшка мелодия. Харесваше ми още повече с припяването на Лиъм. Когато потокът на бензина почти секна, той извади внимателно маркуча и завъртя капачката на тубата. Преди да стане, блъсна рамото си в моето.
– Откъде, за бога, се сдоби с тая рокля?
Изсумтях, подръпвайки подгъва ù.
– Подарък ми е от Зу.
– Май ти се иска да я запалиш.
– Не мога да обещая, че няма да я сполети някой нещастен случай – казах сериозно, а когато Лиъм се засмя, сърцето ми подскочи триумфално.
– Е, Зелена, много мило от твоя страна, че си я облякла – отбеляза той накрая. – Но внимавай. Зу е толкова зажадняла за момичешки развлечения, че нищо чудно да те превърне в своя лична кукла.
– Такива са децата в наши дни – коментирах аз. – Въобразяват си, че целият свят е техен.
Той се усмихна широко.
– Такива са.
Тръгнахме да оглеждаме и другите коли по паркинга. Лиъм не поиска помощта ми, а аз не му зададох повече въпроси. Дори с часове да останех в уютната тишина помежду ни, пак нямаше да ми е достатъчно.
Тринайсета глава
Дунди и Зу не останаха доволни, че ги събудихме в пет и половина сутринта, и се намръщиха още повече, когато Лиъм им възложи задачата да оправят леглото, докато ние почиствахме банята и слагахме чисти кърпи на място на използваните. Не беше особено почтено от наша страна, но при всички случаи беше по-добре, отколкото управата на мотела да разбере, че група скитници са им гостували гратис.
Като тръгна към микробуса, Дунди ме видя и спря намясто. Мисълта му в този момент се отбеляза съвсем ясно върху лицето му: Още си тук?
Аз свих рамене. Ще ти се наложи да го преживееш.
Той поклати глава и въздъхна по своя си измъчен начин.
Тримата се настанихме в колата – Зу и Дунди на средните седалки – и загледахме как Лиъм затваря вратата на стаята с чаша рядко мотелско кафе в ръка.
Разбираемо – помислих си, надничайки към Зу с ъгълчето на окото си. Беше се свила на седалката и използваше облечените си в гумени ръкавици ръце за възглавница. – Снощи не можа да спи много.