Наистина беше най-убийственото чувство на света, но не и пред пълната безпомощност от това да си затворен зад електрическа ограда, където волята ти не струва и пукната пара. След случилото се със Сам не проговорих почти цяла година; просто не намирах думи, с които да опиша агонията си.
Сигналът изчезна и радиото намери само испанска станция, после прескочи на такава с класическа музика, преди да се спре на сухия, носов глас на говорителя от новинарската емисия.
– ... за да ви уведомим, че първоначалните доклади сочат наличието на четири отделни взрива в манхатанската метростанция тази сутрин...
Лиъм стрелна пръст и превключи на друга станция, но аз моментално върнах на предишната.
– ... макар че още не сме получили потвърждение от градските власти, имаме основание да вярваме, че взривовете не са били с ядрен или биологичен характер и са били съсредоточени в центъра на Манхатън, където се смята, че е настоящото убежище на президента Грей след последния опит за покушение срещу него.
– Лигата, Западното крайбрежие или фалшива тревога? – чухме сънения глас на Дунди.
– Според източниците ни президентът Грей и кабинетът му вярват, че нападението е дело на Федералната коалиция.
– Федералната коалиция? – повторих аз.
– Западното крайбрежие – отвърнаха момчетата в един глас.
– Базата им е в Лос Анджелис – поясни Дунди. – Те са единствената правителствена фракция, която оцеля след бомбардировките във Вашингтон и не беше съгласна с идеята Грей да пренебрегне двумандатната граница, поставена от тях самите. Но, общо взето, само плямпат, тъй като военните, естествено, заеха страната на Грей.
– А той защо е в Ню Йорк, а не във Вашингтон? – попитах аз.
– Все още реставрират Капитолия и Белия дом, само дето нещата не вървят особено добре, защото, както се сещаш, правителството е потънало в дългове – обясни Лиъм. – Затова Грей разпръсна всички правителствени представители от Вирджиния чак до Ню Йорк, за да ги защити. За да не им хрумне на всички пси-групировки и на Лигата да ги затрият накуп.
– Значи, Федералната коалиция... е против лагерите? И изправителната програма?
Дунди въздъхна тихо.
– Не ми се ще да ти разбивам надеждите, Зелена, но скоро ще се увериш, че в момента не сме ничий приоритет. Всички са съсредоточени върху икономическата криза.
– Тогава кого да харесваме? – настоях аз.
– Себе си – отговори след малко Лиъм. – И никой друг.
Изглежда, че във Вирджиния, или поне във западната ù половина, бяха оцелели само две ресторантски вериги: „Кракър Беръл“ и „Уофъл Хаус“ – а едната отваряше чак в девет сутринта.
– Слава богу – отбеляза Лиъм със сериозен глас, докато паркираше на известно разстояние от „Уофъл Хаус“. – Иначе не знам как щяхме да изберем между две толкова престижни заведения.
Сам беше изявил желание да поръча колкото може повече храна с двайсетте ни долара, но отказа, когато предложих да отида с него.
Зу размаха бележника си във въздуха, за да привлече вниманието му.
– Готова ли си?
Тя кимна.
– Защо не дадеш на Дунди да провери отговорите ти? О, не прави тая физиономия. Него повече го бива в математиката.
– И още как – потвърди Дунди, без да отлепя поглед от книгата си.
Зу отвори оръфания си бележник на празна страница и записа нещо. Като му показа, Лиъм се ухили.
– Чакай, чакай – делене на двуцифрени? Май избързвате, госпожице. Още не си минала умножението на двуцифрени.
Лиъм изскочи от микробуса, а мен ме хвана яд на него. Щеше да е толкова по-лесно, ако той не беше единственият от нас, който изглеждаше достатъчно голям да минава за двайсетгодишен – поне така щях да съм по-спокойна, че някой му пази гърба. Явно усети прогарящия ми поглед върху тила си, защото спря и се обърна да ни помаха, преди да свърне зад ъгъла.
– Престани да го насърчаваш – казваше Дунди на Зу. Извърнах се към тях и забелязах, че проследява редовете цифри с тъпия край на молива ù. – Рано или късно ще трябва да приеме реалността.
Зу сбърчи лице, сякаш някой беше тикнал кисел лимонов бонбон в устата ù. Фрасна го с юмрук в рамото.
– Съжалявам – каза той, макар че очевидно не беше така. – Просто е загуба на време да те учи на такива неща, при положение че едва ли някога ще ти потрябват.
– Откъде знаеш? – намесих се аз. После хвърлих окуражителна усмивка на Зу и добавих: – Когато нещата си дойдат на мястото, ти ще си по-напред от останалите си връстници.