Главатарят се наежи.
– Можеше да сте преследвачи.
– Пък и вашата Жълта се развилня повече, както виждаш. – Рижавият махна към стелажите. – Трябва да я държите на каишка.
– Внимавай какво говориш – предупреди го гневно Лиъм. Русите братя пристъпиха напред с грейнали в готовност очи. – Нямаше да се паникьоса така, ако не бяхте наизвадили тези патлаци.
– Нямаше да ни се наложи, ако бяхте обърнали внимание на предупреждението ни и просто си бяхте тръгнали.
– Да, много време ни дадохте да реагираме... – сопна се Лиъм.
– Вижте какво, можем да се дърляме цял живот, но това няма да реши нищо – намесих се аз. – Надявахме се да пренощуваме тук, но ако вече сте си заплюли мястото, просто ще си тръгнем. Това е единствената причина да влезем тук – за убежище.
– За убежище – повтори главатарят на бандата.
– Какво, да не би да заекнах?
– Не, но ушите ми още кървят от изблика на Жълтата ви – тросна се той. – Май е най-добре да повториш, сладурано, ей така, за идеята.
Лиъм стрелна ръка пред мен, като пресече нападението ми, преди да е започнало.
– Искаме да останем само за една нощ. Не си търсим белята – заяви с равен тон.
Главатарят ме премери с поглед и спря очи на стиснатите ми юмруци, вкопчени в ръба на червената рокля.
– Май вече сте си я намерили.
Главатарят се казваше Грег и беше родом от Меканиксвил, Вирджиния. Рижавият нервак отказа да ни се представи, но останалите му викаха Колинс. Дочух, че е от някакво градче в Пенсилвания, но повече не пожела да сподели с когото и да било. Блондините – които наистина се оказаха братя – се казваха Кайл и Кевин. Единственото общо нещо, което членовете на окаяната им тайфа имаха помежду си, като изключим общите им хранителни запаси и обезпокоителния им арсенал от огнестрелни оръжия и ножове, беше лагерът им в Ню Йорк, който любящо наричаха „Задника на Сатаната“.
По време на съвместната ни вечеря с желирани бонбони, чипс с изтекъл срок на годност и кексчета „Туинкис“ ни разказаха доста драматичната, а и доста невероятна история на бягството си от лапите на СОП.
– Чакайте малко – обади се Дунди с недоверчива физиономия. – Местили са ви от един лагер в друг?
Грег се облегна на стъклената витрина на един от фризерите.
– Не ни водеха в друг лагер. Натикаха колкото можаха повече от нас в рейса и ни обясниха, че ни карат в някакъв изследователски център в Мериленд.
– Само момчета ли бяхте?
– В нашия лагер нямаше момичета – отвърна с осезаемо разочарование Грег. Което обясняваше много: най-вече защото продължаваше да се примъква към мен, колкото и да се отдръпвах аз от него. – Иначе несъмнено щяха да натоварят и тях.
– Учудвам се, че са ти казали дори толкова – отбелязах аз в опит да върна разговора на първоначалната тема. – Мислиш ли, че наистина са ви карали натам?
– Не – обади се Колинс. – Беше повече от очевидно, че имаха нареждане да ни очистят.
– И точно тогава свирепа буря наводнила пътя и обърнала автобуса, което ви позволило да избягате?
И аз не можех да преглътна точно тази част от историята. Толкова лесно ли им е било? Майката природа се е намесила и в типично библейски стил с мощта на водите си ги е отнесла към свободата и новия живот? Къде е бил придружаващият ги наряд?
– Оттогава се крием. Бяха ми нужни цели шест месеца да уведомя баща ми, че съм се измъкнал от лагера и съм невредим, и още три да получа отговор от него.
Дунди се приведе напред.
– Как точно се свърза с него? По интернет?
– Не, човече – отвърна Грег. – След терористичните атаки не можеш една рецепта да потърсиш в мрежата, без соповците да те надушат и да разбият вратата ти. Постоянно са нащрек.
– Какви терористични атаки? – намесих се аз.
– От Лигата – отговори Дунди. – Не помниш ли... ъх. – Осъзна грешката си със секунда закъснение, но пък прояви нетипично търпение и се зае да ми обясни: – Преди три години Лигата намери достъп до правителствената база данни относно децата с пси-способности и опита да качи информацията в интернет. Други групировки се възползваха от случая да проникнат в компютрите на банки, фондови борси, Министерството на външните работи...
– И правителството е отвърнало на удара?
– Точно така. Повечето социални мрежи вече ги няма, а всички видове електронни пощи са длъжни да следят имейлите, изпращани в сървърите им. – Той се обърна към другите момчета, които се взираха в мен с различна степен на заинтригуваност и любопитство. Кевин – или пък беше Кайл? – не беше спрял да ме зяпа през цялото време.