Стиснах ръка в юмрук и започнах да се отделям както от Грег, така и от копринената топлина на спомените му, но Дунди вече ми се беше притекъл на помощ. Пресегна се през скута ми и започна да отлепя пръстите на Грег един по един с изражение на чиста погнуса. Грег от своя страна изглеждаше просто зашеметен; беше изцъклил очи и видимо нямаше никаква представа какво бях направила току-що. Заоглеждах се трескаво със сърце, заклещено някъде между устата и гърдите ми, но като че ли никой не беше забелязал транса ми. Единственият човек, който помръдна, беше Дунди, и то за да се примъкне по-близо до мен.
По дяволите – помислих си и стиснах отново очи. Долепих ръка до челото си, сякаш можех да задържа невидимите пръсти със сила. – Това беше рисковано. Твърде рисковано.
– Как се казваше онова хлапе? Жълтият, дето работеше с нас в кухнята? Фред? Франк? – Колинс се отпусна назад върху спалния си чувал, сплитайки ръце върху гърдите си.
– Фелипе, Фелипе Марино? – Очите на Грег се избистриха и продължиха пътешествието си нагоре по крака ми, отвъд точката, до която бях допуснала ръката му.
– Фелипе? – намеси се Лиъм, сякаш и той самият излизаше от транс. – Фелипе Марко ли казахте?
– Познаваш го?
Лиъм кимна.
– Пътувахме заедно известно време.
– Явно е било, преди да го пипнат – отбеляза Грег. – Той ни разказа за това място. Че се укрил тук с един приятел. Ти ли си бил?
– Да. Какво му се е случило? – Лиъм коленичи и се намърда между двама ни с Грег.
– Откараха ни в различни лагери. – Грег сви рамене. – Него натовариха в един от по-ранните рейсове за Мериленд. Кой знае...
Значи, Жълтите от техния лагер също са били преместени. Явно се случваше само в по-големите, но не и в малките, скалъпени набързо лагери на запад.
– Липсва ми тоя хлапак. Голям умник беше. Знаеше как да използва силите си... със сигурност по-добре от вашето девойче. Като гледам колко ще ви е от помощ, най-добре я изпратете обратно в лагера. – Грег кимна към Зу, която седеше с гръб към нас и се трудеше върху задачите с умножение, които Лиъм ù беше възложил.
Моето търпение обаче се простираше дотук.
– Имаш две секунди да ме увериш, че се шегуваш – заплаших го аз, – иначе ще изядеш един тупаник в мутрата.
– Давай – изсъска до мен Дунди.
Лиъм обаче ме стисна за рамото и успешно провали шанса ми да изпълня заплахата си. Лицето му остана пасивно, небрежно, но дъхът пресекна в гърлото му. Разпери пръсти и докосна моите на пода. Аз изтръпнах при допира му, но не намерих сили да се отдръпна от него.
Грег вдигна ръце.
– Казвам само, че нещо не ù е наред. Не е като другите, прав ли съм? – Той се приведе напред. – Да не би да е бавноразвиваща се? Да са си правили опити с нея?
– Зу е няма, не глуха – обясни спокойно Лиъм. – И мога да ти гарантирам, че е поне пет пъти по-умна от нас седмината, взети заедно.
– Е, малко преувеличаваш – подхвана Дунди. – Аз...
Лиъм му отне думата с остър поглед и доближи устни до ухото ми.
– Ще отведеш ли Зу?
Аз кимнах и потупах с пръсти неговите, за да му покажа, че съм разбрала. Станах от земята малко поуспокоена.
Отидох до Зу и ù подадох ръка. Тя вдигна своята, без дори да ме погледне. Вперих очи в изцапаната ù жълта ръкавица и независимо от случилото се едва преди няколко минути, я изхлузих от малките ù пръстчета.
Не знам защо го направих; може би фактът, че не бях загубила контрол при такава близост с Лиъм, ми беше вдъхнал наивна смелост, а може би просто се гневях на реалността, която я беше принудила да носи ръкавици. Единственото сигурно нещо беше, че повече не исках да я виждам с тях.
Зу подскочи, като усети топлата кожа на ръката ми, и опита да изтръгне своята. Очите ù се облещиха, но не можех да преценя дали е от тревога, или изумление.
– Хайде – подканих я, стисвайки пръстите ù. – Да си спретнем момичешко парти.
Лицето ù грейна, макар и без усмивка.
– Не се отдалечавайте – провикна се след нас Лиъм.
– Не се отдалечавайте – повториха другите момчета, после прихнаха в див смях.
Зу сбърчи презрително нос.
– Напълно те разбирам – уверих я аз и я отведох възможно най-далеч от тях.
През първите десетина минути, в които обикаляхме магазина, Зу постоянно надничаше към сплетените ни ръце, сякаш не можеше да повярва на очите си. От време на време някой кош с намалени дивидита или щанд с безполезни джунджурийки привличаше вниманието ù, но тъмните ù очи винаги се връщаха към ръцете ни. Току-що бяхме свърнали по коридора между стелажите с разпилени почистващи продукти, когато Зу подръпна ръката ми.