– Благодаря ти. О, боже, Дунди ще се напикае от радост, като види всичко това! – Той сложи длан на главата ù. – Леле, за съвсем малко ви оставих сами и вие взехте, че обрахте всичко. Браво на вас!
Станах от пода и заедно събрахме дрехите и принадлежностите, които бяхме успели да изровим. След това тръгнахме бавно и неохотно към останалите. И тримата съзнавахме, че оставехме ли този приятен момент зад себе си, щеше да се превърне в част от недосегаемото минало.
Зу току-що беше изхвърчала няколко стъпки пред нас, когато Лиъм се обърна към мен с думите:
– Благодаря ти за това. Радвам се, че схвана идеята ми. – Той подръпна игриво плитката ми. – Просто исках да ги поразпитам още малко.
– И не искаше... – кимнах към Зу – да чува? – Той заби поглед в краката си и когато го вдигна, ушите му бяха порозовели.
– Да, но и... ти ги разсейваше.
– Какво? Съжалявам, че ги заплаших, но...
– Не... разсейваше ги – натърти Лиъм. – С... лицето си.
– О. – Съумях да се окопитя бързо. – Успя ли да им изкопчиш полезна информация?
– Имената на няколко от по-приятелски настроените племена, на градовете, барикадирани заради въстанали граждани... такива неща. Просто исках да съм наясно какво се случва във Вирджиния.
– Имах предвид за Беглеца – поясних с прекалено подчертан ентусиазъм.
– За него не научих нищо ново. Очевидно всички са положили някаква клетва да не издават друга информация. Пълен абсурд, мен ако питаш.
– И не са ти казали нито дума повече?
Лиъм сведе поглед.
– Грег ни отправи предложение... Искаше да сключим нещо като сделка. Но ние му отказахме.
– Какво му трябва? – Кое беше толкова ценно, че бяха отказали да го заменят за единствената им възможност да се свържат с родителите си? Черната Бети?
– Няма значение – отвърна категорично Лиъм. – Щом тези плиткоумници са успели да намерят „Ийст Ривър“, и ние ще успеем. Рано или късно.
– Да – съгласих се с лек смях. – Така е.
С ъгълчето на окото си наблюдавах как мята купчината дреха на рамо, без да откъсва поглед от Зу, която подскачаше ведро сред полето от консерви и стари списания. Очите ми попаднаха върху лицето на руса кинозвезда, под чиято снимка с големи букви пишеше: НАЙ-СЕТНЕ ПЪЛНО РАЗКРИТИЕ.
– Може ли да те попитам нещо?
– Разбира се – отвърна Лиъм. – Какво има?
– Защо търсиш Беглеца? – Усетих погледа му върху себе си и се досетих какъв отговор можех да очаквам. – Имам предвид освен това, че искаш да помогнеш на Дунди и Зу да го намерят и да предадете писмото на Джак. Защото искаш да се прибереш у дома или...?
– Има ли причина да ме питаш? – Гласът му беше равен. Изучаващ.
– Въпросите, които им задаваше за лагера – обясних аз, – ме наведоха на мисълта, че се опитваш да разбереш нещо.
Лиъм не отговори дълго време, не и докато не видяхме палатките, които ни бяха разпънали за през нощта. Но дори тогава отговорът му не беше точно отговор.
– А ти защо искаш да намериш Беглеца?
– Защото искам да видя баба си. – Защото искам да се науча да контролирам способностите си, преди да са унищожили всички хора, които обичам. – Но ти не отговори на моя въпрос.
Зу се стрелна през отвора на палатката ни и фенерът в нея освети доволното лице на Дунди. Като му даде дрехите, той я прегърна мечешки, вдигайки я от земята.
– И аз съм... като теб – заяви той. – Просто искам да се прибера у дома.
– И къде е това?
– Ами, там е въпросът. Някога беше Северна Каролина, но вече не съм толкова сигурен.
Спряхме смущаващо близо един до друг и погледите ни се срещнаха за момент, а когато вдигна капака на палатката, за да вляза, се запитах дали и той беше доловил полуистината в думите ми, както аз в неговите.
Шестнайсета глава
Мина около час, може би и повече, преди дишането на Лиъм да стане равномерно и да чуя похъркването му. Спеше по гръб с ръце върху меката си памучна тениска. Лицето му, което допреди малко ми се струваше белязано от стари, тъмни сенки, сякаш се подмлади. Може и да минаваше за двайсетгодишен с наболата си брада и едро телосложение, но докато спеше, разкриваше истинската си същност.
Беше обърнал глава към Зу, която спеше между нас под планина от одеяла и представляваше единствената ми пречка да се наместя по-близо до него; да пъхна ръка под неговата и да проникна в сънищата му.
Но разстоянието помежду ни не беше случайност. Като си представех бъдеще, в което не съществувах за него, в което неволно се бях заличила от паметта му, ръцете ми си оставаха заклещени под краката ми и някак успявах да овладея съзнанието си.