... децата са под арест за тяхно добро, не само заради безопасността на американския народ. Надеждните ми източници от кабинета на Грей ме увериха, че във всички случаи, в които дете е било освободено преждевременно от изправителните лагери, резултатът е бил трагичната му смърт. Просто в домашни условия няма как да бъдат пресъздадени медикаментозният план и стриктната рутина, благодарение на които децата ви са все още живи.
Лиъм стрелна пръст към бутона за изключване, но вместо това закачи с кокалче този за настройка на станциите и радиото превключи на следващата поред. Този път женски глас съобщаваше лошите новини.
Наши източници докладват, че двама бегълци от поправителен лагер са били заловени на границата между Охайо и Вирджиния...
Бети свърна толкова бързо и рязко към празния паркинг на една крайпътна закусвалня, че може би взе завоя на две гуми. Лиъм спря диагонално върху три паркоместа и дръпна ръчната спирачка с едно бегло „Сега се връщам“. И както в един миг седеше до мен, в следващия гледахме гърба на червената му памучна риза, докато прескачаше една локва със застояла дъждовна вода на път към тухлената сграда в колониален стил и автоматите за храна и напитки пред нея.
– Това беше... драматично.
Извърнах се към Дунди, но и той изглеждаше не по-малко смаян от мен.
– Май е най-добре да тръгнеш след него – посъветва ме.
– И какво да му кажа?
Дунди ме изгледа иронично.
– Сериозно ли питаш? Не е ли повече от ясно?
Нямах представа какво има предвид, но въпреки това последвах гневната диря на Лиъм покрай тоалетните и пустеещите външни маси чак до другата страна на сградата, където високата избуяла трева и дърветата нямаше да ни позволят да го виждаме от Бети.
Той стоеше с гръб към мен, облегнал превити рамене на стената. Беше скръстил ръце върху гърдите си и косата му стърчеше във всички посоки. Въобразявах си, че стъпвам тихо като лисица, но той ме усети веднага щом го доближих. Скръбта му висеше около нас като влажна пара и се просмукваше в кожата ми. Усетих как невидимите пръсти в дъното на съзнанието ми се пробуждат. Виеха като дива котка в плен.
Не се приближих прекалено.
– Лий?
– Добре съм. Връщай се в микробуса. – Пак беше свикал принудения си ведър глас.
Свлече се по стената до клекнало положение, после направо тупна на земята. Аз не помръдвах от мястото си, не и докато не заби глава между коленете си, сякаш се канеше да избълва цялото съдържание на стомаха си.
Вперих нетрепващ поглед в точицата, в която светлата му коса се завихряше над врата му, прикривайки старата синина, която потъваше под яката на ризата му. Вдигнах ръка да отместя плата. Исках да проверя докъде стига грозното синьо. Да видя какви други рани крие от нас.
И преди си го докосвала – нашепваше ми малък гласец, – а нищо не стана...
Вместо това обаче отстъпих назад и встрани. Дистанция. Дистанцията беше хубаво нещо.
– Права си, знаеш ли – подхвана тихо Лиъм. – Не търся Беглеца само за да намеря начин да предам писмото на Джак. Не ми трябва и помощта му, за да открия семейството си. Знам къде са и как да се свържа с тях, но не мога да се прибера у дома. Не и сега.
Чух една от задните врати на Бети да се плъзва, но звукът не наруши покоя, спуснал се помежду ни.
– Защо? Сигурна съм, че родителите ти страдат за теб.
Лиъм опря лакти върху коленете си, без да се обръща към мен.
– Каза ли ти Дунди... спомена ли ти нещо за връзката ми с Лигата?
Знаех, че не ме вижда, но въпреки това поклатих глава.
– Хари, пастрокът ми, надуши още от самото начало, че Детската лига не ни мисли доброто. Предупреди ме, че ще ни използват още по-нехуманно от Грей и окото им няма да мигне, ако умрем за каузата им. Дори след като... след като Клеър, сестричката ми... – Той прочисти гърлото си. – Дори след като тя ни напусна, постоянно ми напомняше, че колкото и да се борим, няма да си я върнем. Коул вече се беше присъединил към тях и дойде да ме вземе. За да участваме в тяхната война.
Напусна. Напуснала ги е. Поредната жертва на ОМИН.
– Аз му се вързах. Бях толкова бесен, мразех всичко и всеки, но нямаше срещу кого да насоча гнева си. Седмици наред ме обучаваха, превръщаха ме в... оръжие. В човек, който би отнел живота на друг невинен човек само защото така ми нареждаха. Брат ми се държеше с мен като с непознат. На стената в стаята му висеше списък на извършените екзекуции. И го допълваше всеки път, убиеше ли някоя важна мишена. Изпълнеше ли някоя мисия. Всеки ден, когато се приберях от тренировки, го поглеждах и си казвах: „Колко ли от тези хора са имали семейства? Колко ли от тях са имали близки, които са се нуждаели от тях, както ние се нуждаехме от Клеър?“. И това беше най-лошото, Руби; защото не се и съмнявах, че всички са си имали някого. Хората не сме единаци.