– Значи, ти си се измъкнал?
Той кимна.
– Избягах по време на една тренировъчна симулация на открито. Опитвах да се върна при Хари и мама, когато СОП ме заловиха. – Най-сетне се обърна с лице към мен. – Но вече знам, че не мога да се върна при тях, не и докато не си го заслужа. Не и докато не променя нещо.
– За какво говориш?
– Докато бях с Лигата, стигнах до заключението, че единствените хора, които могат да ни помогнат, сме самите ние. Затова, когато намерих начин да избягам от Каледония... – Гласът му заглъхна. След малко отново го намери. – Беше ужасяващо. Ужасяващо. Провалих ги... всичките, колкото и да им обещавах, че ще успеем. Тогава защо... – Гласът му отново пресекна. – Чу какво каза радиоговорителката. Само шепа от нас се измъкнаха, а те ни залавят един по един, като зайци по време на ловен сезон. Тогава защо искам да го сторя отново? Защо не мога да се отърся от тази мисъл? Имам само едно желание, и то е да помагам на повече и повече деца да се измъкват от Каледония... от Търмънд... от всички проклети лагери.
О – казах си, обзета от кротко вцепенение. – О! А аз исках да намеря Беглеца, за да помогна на самата себе си, да намеря начин да овладея способностите си. Той обаче щеше да потърси помощта му, за да помогне на други. Вярваше, че двамата заедно ще могат да спасят децата, които сме били принудени да изоставим.
– Толкова е несправедливо. Цяла сутрин си мисля колко е несправедливо, че аз съм тук, на една крачка от „Ийст Ривър“, а другите ги няма. – Той притисна длан към очите си. – Прилошава ми, като си помисля. Не мога да се отърся от това. Не мога. Сигурен съм, че децата, за които говореха по радиото, са от Каледония. Просто... – Той си пое насечена глътка въздух. – Мислиш ли... мислиш ли, че са съжалили, задето са ме последвали?
– Нито за момент – отвърнах категорично. – Чуй ме. Не си ги принудил да тръгнат с теб. Просто си им дал онова, което СОП са им отнели – правото на избор. Едва ли има дете, живяло в някой от лагерите, което да не е наясно с последствията. Щом са тръгнали с теб, значи, сами са направили този избор. Повярвали са ти, когато си им казал, че всички ще се приберем у дома някой ден.
– Но повечето не успяха – поклати глава Лиъм. – От една страна, щяха да са в по-голяма безопасност, ако бяха останали в лагера. Нямаше да ги преследват. Нямаше да виждат колко се страхуват всички от тях, да се чувстват прокудени от света.
– Но не е ли по-добре, че все пак са имали право на избор? – попитах.
– По-добре ли е?
Главата ми пулсираше и раменете ме боляха. Докато измисля как да му отговоря, той вече се изправяше на колене.
– Какво правиш още тук? – Не звучеше ядосано или гневно. Вече не.
– Пазя ти гърба.
Той поклати глава с тъжна усмивка на лице.
– Имаш си достатъчно други грижи.
– Много съжалявам. – Думите се заизливаха от устата ми в бърз поток. – Не биваше да отварям писмото. Нямах право да го чета. Изобщо не се замислих.
– Не... не, аз трябва да ти се извиня. Не исках да избухвам така. Боже, имах чувството, че татко говори през моята уста. Много съжалявам.
Лиъм сведе поглед, а когато го вдигна към мен, устните му бяха стиснати силно. Помислих, че ще заплаче или ще изкрещи, и усетих как се накланям напред в същия момент, в който той направи още една опасна крачка към мен. Щом впери поглед право в очите ми, сякаш останах без кости, но исках да го опозная истински, макар и да се опасявах, че жарта му ще ме изпепели.
– Хайде да се връщаме. – Той поклати глава. – Добре съм. Не биваше да оставям онези двамата сами.
– Мисля, че ти трябва още минутка – настоях аз. – И мисля, че трябва да я вземеш. Защото в онази кола те чакат хора, които разчитат на теб.
Той се пресегна към лакътя ми, но аз отстъпих назад.
– Не знам какво... – поде той. Боже, колко исках да хвана ръката му. Моите собствени ръце бяха замръзнали, болезнено изтръпнали.
– Това тук... – Махнах с ръка в пространството помежду ни. – Това е място, където не е нужно да лъжеш. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво се случва в главата ти. Ако искаш да говориш, да изкарваш гнева си, да крещиш, направи го пред мен. Недей просто да ставаш и да си тръгваш, както винаги правиш. Мислиш си, че така ни защитаваш, но, Лий, какво ще стане с нас, ако някой ден изчезнеш и повече не се върнеш?