Той пристъпи към мен и очите му притъмняха от нещо, което не можах да разчета. Досега не ми беше направило впечатление колко е висок, но трябваше доста да се наведе, за да изравни лицето си с моето. Съзнавах какво щях да сторя, ако нещата стояха другояче. Ако можех да се владея. Усещах какво искаше той.
Какво исках аз.
Отстъпих назад, но кракът ми се подхлъзна на един камък и ожулих гръб в стената зад мен, а мозъкът ми потъна в паника. Тръпнеше в очакване, наслаждаваше се на близостта му. Може би гневът му се беше изпарил, но чувствата му в този момент бяха по-силни от предишните, по-силни от болката и страха, и яростта. Думите „Махни се от мен“ и „Недей“ се заклещиха в свитите ми гърди, някъде между ужаса и желанието. Устните на Лиъм оформиха името ми, но не чувах нищо заради бумтежа на кръвта в ушите ми.
Опитах за последно да се изплъзна, но коленете ми, предателите му с предатели, се подвиха. Точки с всички цветове на дъгата избухнаха пред очите ми.
И тогава Лиъм ме сграбчи, но за да ме задържи, не да ме придърпа към себе си. Не че имаше значение. В момента, в който ръцете му се увиха около кръста ми, той изчезна.
Осемнайсета глава
Очите ми бяха затворени, но можех да си представя какво се е случило. Как зениците му са се свили, преди рязко да се разширят. Преди да ми отворят път, уязвими и готови да ми се подчинят.
Съзнанието на Лиъм представляваше мъгла от цветове и светлини. В първия момент се озовах до младо, русо момче, стиснало женска ръка. После стърчах върху предната броня на стара кола, докато мъж с добродушно лице и силни ръце ми сочеше двигателя. Видях как главата на едно хлапе отхвърча назад, след като го фраснах в носа, и чух одобрителните възгласи на момчетата, струпани край нас. Гледах дългите крака на Дунди, провиснали от ръба на горното легло, а в следващия момент стоях пред Черната Бети и наблюдавах как Зу, крехка и гладна, се качва на задната седалка.
След това зърнах себе си.
Тъмната ми коса отразяваше слънчевата светлина и се хилех като глупачка на пасажерската седалка. Не знаех, че мога да изглеждам така.
Не.
Не.
Не! Не искам да виждам...
Зашлевих го през лицето. Плясъкът отекна сред клоните на дърветата. Дланта ми пламна от болка, която плъзна се нагоре по ръката ми и стигна чак до гърдите ми. Чух и друг звук – като че ли някой беше счупил ядец. Залитнах назад, сякаш той беше ударил мен. И почти ми се прииска да беше така, защото болката щеше да отвлече вниманието ми от мъглявото чувство, което ме обзе след това.
Изпаднах в паника. От богатия ми опит в Търмънд знаех, че е най-добре да прекъсна връзката с нечие съзнание бавно, постепенно. Да разплета невидимите нишки една по една. Не ми ли се беше случило абсолютно същото нещо със Сам? Бях се откъснала от нея толкова бързо и внезапно, че бях заличила всяка следа от себе си от съзнанието ù.
Не беше ли същото?
Абсолютно същото?
Колкото повече се отдалечавах от него, толкова повече намаляваше болката.
– Руби?
Защо вечно постъпвах така? Защо поне веднъж не намерих начин да се въздържа?
Лиъм ме гледаше. Мен, не през мен. Наблюдаваше ме съсредоточено, с объркано изражение. Очите ми попаднаха върху червеното петно, избиващо на бузата му.
Правилно ли бях чула? Името ми ли каза?
– Какво стана току-що? – Той се засмя през стегнато гърло. – Имам чувството, че изядох шамар от ръгбист.
– Подхлъзнах се... – Какво друго можех да кажа? Истината висеше на върха на езика ми, но ако разбереше какво му бях причинила...
– А аз да проявявам кавалерство и да те хващам... – Той се изкиска и потърси опора в близкото дърво. – Научих си урока! Другия път ще те оставя да паднеш, скъпа моя, защото, майко мила, какъв замах...
– Извинявай – пророних аз. – Много извинявай...
Лиъм спря да се смее.
– Зелена... знаеш, че се шегувам, нали? Така де, не всеки може да бъде повален от същия човек, когото е опитал да хване. Като изключим прилива на унизителни спомени от училищните години, съм добре... наистина. Какво?
Изобщо спомняш ли си за какво говорехме?
– О, боже! – възкликна, внезапно осъзнал, че още съм на земята. – Ти добре ли си? Не мога да повярвам, че дори не те попитах... пострада ли?
Не поех ръката, която ми подаде. Беше твърде скоро.
– Добре съм – отвърнах. – Май е време да се връщаме. Остави двигателя на Бети запален.
Гласът ми звучеше спокойно, но в душата ми се ширеше пустиня. Всичката надежда, която бе извирала там, набъбвайки, криволичейки като река, пресъхна изведнъж. Бях проникнала в съзнанието му, а той не знаеше. Никой никога не разбираше.