Дори не ми светна лампата.
Изправих се на четири крака, без да обръщам внимание на хапливия студ по голата си кожа. Хвърлих се в посока на вратата и заопипвах слепешком стената, докато не я намерих. Започнах да натискам дръжката с мисълта, надеждата, упованието, че всичко това е просто изненада за рожденичката... и че като вляза вътре, на масата ще ме чака чиния с палачинки и татко ще дойде с подаръците, и всички ще успеем – ще успеем – ще успеем да забравим снощната случка, независимо от доказателствата в съседната стая.
Вратата беше заключена.
– Съжалявам! – изпищях и заблъсках с юмруци по дървото. – Мамо, съжалявам! Моля те!
Секунда по-късно едрият силует на татко се очерта на светлината от стаята. Видях яркочервеното лице на мама над рамото му, но той се обърна да я прогони, след което се пресегна да светне лампата в гаража.
– Тате! – викнах аз и го прегърнах през кръста. Той ми позволи да задържа ръцете си там, но в замяна получих единствено леко потупване по гърба.
– В безопасност си, спокойно – увери ме той с обичайния си нежен, дълбок глас.
– Тате, нещо е станало с мама – бръщолевех аз. Сълзите прогаряха бузите ми. – Не исках да я разстройвам така! Трябва да ù помогнеш, чу ли? Тя... тя...
– Знам, вярвам ти.
Тогава отлепи внимателно ръцете ми от униформата си и двамата седнахме на стъпалото пред червеникавокафявата кола на мама. Той ровеше в джобовете си за нещо, докато изслушваше историята ми за случилото се преди малко. Накрая извади малък бележник.
– Тате – подхванах отново, но той ме прекъсна, вдигайки ръка помежду ни. Ясно, не искаше да го докосвам. Бях го виждала да прави нещо подобно, когато веднъж ме заведе в полицейското управление. Тогава подходи по същия начин с едно дете, само дето то имаше насинено око и счупен нос. Непознато дете.
Всяка надежда, бълбукаща в душата ми, се пръсна на хиляди парченца.
– Мислиш, че си разстроила родителите си, така ли? – попита той, когато успя да вземе думата от мен. – Нека позная, избягала си от дома си, защото те е било страх, че ще те накажат?
Станах от земята. Това е моят дом! – искаше ми се да изкрещя. – Вие сте родителите ми! Но гърлото ми сякаш се беше запушило.
– Можеш да ми кажеш – продължи с приятелски тон баща ми. – Няма да позволя на никого да те нарани. Просто трябва да ми кажеш как се казваш, а след това ще отидем в управлението да се обадим на...
Не знам точно коя част от думите му успя да ме пречупи напълно, но без да осъзная, стрелнах юмрук към него и го заблъсках отново и отново, сякаш така щях да го вразумя.
– Аз съм твое дете! – изпищях. – Аз съм Руби!
– Успокой се, Руби – нареди ми той и хвана китката ми. – Всичко ще е наред. Ще звънна в поделението и тръгваме натам.
– Не! – изкрещях отново. – Не!
Той ме отблъсна леко, стана и се запъти към вратата. Ноктите ми закачиха ръката му и чух как изохка. Дори не се обърна назад, преди да затвори.
Останах сама в гаража, на няколко метра от синьото ми колело. От палатката, в която бяхме лагерували десетки пъти, от шейната, на която едва не бях счупила ръката си. И къщата, и гаражът бяха осеяни с частици от мен, но мама и татко не можеха да ги напаснат. Не виждаха пъзела сглобен.
Накрая явно бяха мернали снимките ми във всекидневната или се бяха качили в разхвърляната ми стая.
– ... това дете не е мое... Руби! – чувах как крещи мама. Несъмнено говореше с баба. Баба щеше да ù обясни нещата. – Аз нямам дете! Не е моя... вече им се обадих, недей да... престани! Не съм луда!
Трябваше да се скрия. Не биваше да му позволявам да ме води в полицейското управление, но и не можех да се обадя на 911, за да извикам помощ. Дали пък нямаше сами да се съвземат след известно време? Втурнах се към пластмасовите контейнери за съхранение на вещи в другия край на гаража, промъквайки се покрай колата на мама. Оставаха ми само още една-две стъпки, преди да скоча в най-близкия и да се заровя под одеялата. Ала гаражната врата се отвори преди това.
Не докрай, но достатъчно, за да видя снега по входната алея, премръзналата трева и панталоните на нечия тъмна униформа. Примижах и вдигнах ръка да блокирам ослепителната бяла светлина. Главата ми отново запулсира, но хиляда пъти по-болезнено отпреди.
Мъжът в тъмната униформа коленичи в снега. Очите му бяха скрити от слънчеви очила. Виждах го за пръв път, но все пак не познавах всички полицаи от поделението на татко. Този изглеждаше по-възрастен. По-сериозен.
Махна ми да го доближа с думите:
– Тук сме, за да ти помогнем. Излез, ако обичаш.