Изчаках да продължи.
— Майка ми ме накара да обещая, че няма да стана като него. Вече носът ме сърбеше от натякване. — Фразата ми беше чужда, но се досетих за смисъла, вложен в нея. — Обещах й. Хиляда пъти й обещах, че ще завърша училище и ще стана доктор или рибар, или банкер, или учител… всичко друго, но не и като баща ми. А ето какъв станах — добър в единственото нещо, което мразя повече от всичко на света.
— Роман… — започнах аз.
Той опита да разведри тона си, но не се получи.
— Освен това й обещах да се грижа за сестра си. Грижата за Лана неизменно е била моя отговорност още от детството ни. Ала аз дори с това не се справих. Извърнах поглед за секунда, насочих вниманието си към нещо друго и тя се измъкна…
Роман потри лицето си с ръце, издавайки звук на безсилие. В този момент изпитах по-голямо състрадание към тях двамата с Приянка дори от това, което бях чувствала преди. Всячески се стараеха да го прикрият, но срещата с Лана ги беше разтърсила. Усещах как дълбоката им болка ги прогаря като оголена жица.
— Жалък съм. Толкова съм жалък — повтори бавно той, опирайки глава в дланта си. — Не очаквах да я срещнем там, а като видях в какво се е превърнала, бях… не знам как да го опиша.
Аз знаех. Съкрушен.
— Колкото и да се опитвам, не мога да си представя какво си преживял — казах му. — Провалът обаче става окончателен само ако се примириш с него. Ще намерим Лана и ще й помогнем. Убедена съм поне в това… за разлика от всичко останало в ситуацията ни.
— Предполагам, че говориш за доказването на невинността ти? — попита Роман.
— И възмездието за загиналите — допълних. Това бе най-важното от всичко. — Но ако Кланси казва истината и Руби е тръгнала сама, теорията ми, че изчезването й е свързано с похитителите, току-що се разби на пух и прах. Не знам как ще събирам доказателства, ако сме поели по грешен път.
— А след като си ги осигуриш, какво ще ги правиш? — настоя Роман. — Вярваш ли на някого в правителството достатъчно, че да му ги повериш?
Тонът на последния му въпрос ме накара да се замисля.
— Какво искаш да кажеш? Да не смяташ, че правителството е намесено?
— Не, не — побърза да отрече той. — Говорех за човек, който би приел доказателствата на сериозно и би ги предал в подходящите непредубедени ръце.
— Всички в правителството са предубедени — отбелязах сухо. — Всеки е избрал страна. Просто трябва да намеря някого, който е на моята. Едничкият начин да разруша образа, който са ми изградили, е като създам още по-ярък. Недосегаем.
— Както направи за лагерите — досети се той. — Произвеждайки цял медиен пакет от интервюта и кадри.
Кимнах.
— Историите са могъщо нещо. Дай на хората списък с факти и веднага ще ги забравят, ако изобщо им обърнат внимание. Те вярват само на онова, в което чувстват истината. Затова трябва да ги накарам да почувстват нещо. Трябва да ги накарам да се застъпят свирепо за мен, да изпитат състрадание към жертвите и да възстановя поне част от доверието, което Мур така усърдно се мъчи да унищожи.
— Звучи почти невъзможно — рече Роман. — Искам да кажа, че ще се справиш за ден-два.
Усмихнах се за пръв път от неясно колко време.
Иска ми се да бъда човекът, когото ти виждаш.
Приянка изскочи от тоалетната и хукна към колата с грейнало от вълнение лице.
— Олеле — провлече Роман и завъртя ключа на таблото. Но преди да ни е достигнала, той ме стрелна наново и каза: — Много харесвам новата ти прическа. Така приличаш на себе си.
Разбирах смисъла, таящ се в думите му.
— Какво има? — попитах Приянка, когато дойде на задната седалка и затвори вратата с театрален замах.
Явно бе успяла да зареди резервната батерия. Вече усещах напрежението й не като бледа искра, а като устойчив пламък.
— На гениалната ви приятелка й хрумна гениална идея — обяви тя. — Помните ли, че след като пробвахме да се обадим на телефона, който смахнатият Кланси ни изпрати на съобщение, и получихме известие за невалиден номер, вие ми казахте да зарежа тази работа, за да измислите какво да правим от тук нататък?
— Прия — смъмри я Роман. — Карай по същество!
Тя го изгледа ядосано.
— Проучих набързо телефонния код и установих, че вече не е в употреба.
— Сериозно? — стъписах се аз.
— Близък е до три-три-четири, който е телефонният код на Алабама, затова набрах този номер и той се оказа изключен.
— Мислиш, че просто го е написал грешно?
Не знаех Кланси Грей някога да е обърквал нещо. Ако Руби му беше оставила този номер, не ми се вярваше да не го е набирал поне веднъж, пък било то и само от любопитство. С други думи, не можеше да не е знаел, че е невалиден, когато ми го даде. Обясних го на спътниците си.