— И аз си мислех същото — каза Роман. — Ако целта му е да защити Руби, може би иска да провери колко скоро ще го потърсиш за правилния номер. Доколко държиш да я намериш. Или просто дава грешна информация на всички, които я издирват, за да ги отклонява.
— Или пък изобщо не е проверил и просто помага на приятелката си, предавайки информацията, която го е помолила да ни предаде — обади се Приянка. — Аз лично клоня към този вариант, откакто научих, че изобщо не става дума за телефонен номер, а за нещо съвсем различно.
Тя вдигна парче от вестник, който бе взела отнякъде, и ни посочи мястото, където бе изпробвала няколко начина да разбие номера на координати. Последният вариант беше заграден в кръгче.
— Само този се оказа истински адрес, когато го проверих — разясни тя. — Намира се в предградията на Атънс, щата Джорджия. Прилича ми на малка къща.
— Да отидем ли? — попита ме Роман.
— Далече е, но ако има шанс да я открием там, според мен трябва да опитаме — отговорих.
— Може — съгласи се кротко Роман. — Но първо ще е нужно да намерим още бензин. И провизии. Храна, вода.
— Само дето нямаме пари за всичко изброено — отбеляза Приянка.
И двамата се обърнаха към мен, но просто нямахме друг избор. Знаехме какво значи това.
— Ще намеря някой затворен магазин — каза Роман. — Влизаме и излизаме възможно най-бързо.
За щастие, икономиката се беше възстановила достатъчно, че да има работещи магазини, от които да откраднем. Предполагаше се, че съвестта ми трябва да ме загложди, но светът ми беше отнел толкова много през изминалата седмица. Струваше ми се справедливо да си върна поне малко.
Мразех да се будя, без да съм усетила, че съм задрямала, и то почти толкова, колкото да отворя очи в празна кола.
Надигнах се, преглъщайки киселия вкус на съня. В шишето в поставката за чаши имаше малко вода. Погълнах я жадно и избърсах устата си с ръкав.
Роман наистина ни беше намерил затворен магазин. През прозорците се виждаше, че вътре е тъмно, а и паркингът бе празен, ала това не разсея тревогата ми. Нямах представа кога са излезли от колата.
Роман се беше погрижил да я паркира извън светлината на уличните лампи. Свалих прозорците, за да ме ободри прохладният, чист въздух. Долових няколко миниатюрни заряда — охранителни камери. Въпреки устройството на Приянка не желаех да рискувам да се покажа навън и да заснемат лицето ми. Вместо това се прехвърлих тромаво през централната конзола и се настаних на шофьорската седалка.
Крайниците на Роман бяха доста по-дълги от моите и ми се наложи да преместя седалката с половин метър напред. Докато я нагласях, мярнах Роман и Приянка в огледалото за обратно виждане. Гласовете им се носеха доста по-надалеч в притихналата нощ, отколкото и двамата подозираха.
— Ако се случи нещо… — казваше Роман.
— На мен не ми трябва — отвърна гневно Приянка. — Искам единствено да ме оставиш да сторя каквото е необходимо. Не ме спирай само защото теб те е страх.
Роман не й отговори, но видях изражението му, докато крачеше към шофьорската страна на колата — дълбоката тъга и притеснението по него. Като ме забеляза, спря на място и се качи на задната седалка. Приянка зае предната. И двамата треснаха вратите си.
— Това пък какво беше? — попитах ги. — Ти какво трябва да направиш и теб от какво те е страх?
— Нищо — каза Приянка в същия момент, в който Роман обобщи:
— От всичко.
Примигнах недоумяващо.
— Добре.
— Роман не ми позволи да взема пари от касата — обясни Приянка, подавайки ми пакетче солени бисквити от найлоновата си торба. — Това е. Не ми допада да се чувствам безполезна, когато знам, че мога да свърша нещо повече.
— Не си безполезна — уверих я.
Не виждах лицето на Роман в огледалото.
— Готови ли сме? — попитах.
Този път никой от двамата не ми отговори.
Двадесет и пета глава
Паркирах колата до една напукана входна алея и загледах малката къща в дъното й. Главата ужасно ми тежеше от умора, но сърцето ми препускаше лудо още откакто влязохме в щата Джорджия.
— Ето, пийни — каза Роман и ми подаде шишето с вода.
Приех го с благодарност и го пресуших наведнъж.
Приянка също се взираше в мрака.
— Леле, колко симпатична къщичка за серийни убийства. Нямам търпение да влезем.