— Нищо. Забрави.
С периферното си зрение видях, че Роман се премества към предницата на камиона. Щом се обърнах към него, той вече преглеждаше оръжието със съсредоточено изражение на лице.
Сякаш усетил погледа ми, Роман вдигна очи към мен и аз бързо коленичих върху гумирания под. Забих острието на ножа в дебелата изолация и я разпорих чак до металното дъно на каросерията.
Силата на двигателя обля сетивата ми и напрежението удари като светкавица кръвта ми.
Роман провери патронника със сбърчено чело.
— Колко патрона има? — попита Приянка.
— Три. — Той мина покрай мен и долепи ухо до стената към кабината. — Сигурна ли си, че си чула два гласа?
Беше мой ред да дам лош отговор.
— Нашият човек зададе въпрос и от кабината се чуха два гласа. Само толкова знам.
Той кимна.
— Готови ли сте? — включих се пак.
Роман взе ножа от мен и отряза парче гума от стената.
Излез, разбери кои са тези хора, изплъзни им се. С тази последна мисъл позволих на съзнанието си да се свърже с двигателя. Зарядът му бе толкова мощен, че изгори останалата част от света.
Стъпих здраво на гумената подложка.
— Е, започваме ли?
— Добре — отвърна той. — Излезем ли, тичайте на запад. Не спирайте при никакви обстоятелства.
— А ако се разделим? — попита Приянка.
— Няма да стане — отсече той.
— Стой върху гумата — посъветвах я. — За всеки случай.
Тя ме изгледа безизразно и прескочи мъртвеца, за да вземе ножа от Роман.
Споменът за Защитника, как тялото му се сгърчва, когато изпратих заряда си към него, проблесна зад затворените ми клепачи.
— За всеки случай — повторих, осъзнавайки, че другите чакат мен. Долепих пръсти до металния под и наново потърсих онази мощна връзка. — Дайте ми знак…
Приянка зае позиция до вратата, стиснала ножа на войника в едната си ръка и дръжката на вратата — с другата. С крайчеца на окото си я видях да кимва.
Роман изчака секунда, преди да изкрещи:
— Сега!
Гмурнах се в ослепително бялата енергия, заляла съзнанието ми. Призовах я, задърпах я нагоре, нагоре, нагоре, подсилвайки я десеторно, докато двигателят не угасна с металическо ръмжене. Камионът зави наляво и десните гуми се отлепиха от пътя, колкото и да се мъчеше да го овладее шофьорът.
Роман опря гръб в стената на каросерията и стреля два пъти към кабината.
Гумите блокираха и камионът се плъзна в обратната посока.
— Мамка м…! — подхвана Приянка, ала гласът й секна, когато се блъсна във вратата.
Светът се замята нагоре и надолу, завъртя се около оста си, отново и отново. Аз пуснах електрическата струя и прекъснах връзката. Остатъчната сила погали гръбнака ми, мъркайки като котка в сетивата ми.
С разтърсващ костите завършек камионът се стовари на четирите си гуми и след един бавен оборот напред спря на място. Роман вирна вежди насреща ми. Аз повдигнах своите.
— Е, това беше дяволски забавно. — Приянка разтърси цялото си тяло и събра достатъчно самообладание, че да помръдне вратата на каросерията. Откъм гърба й ни обля смътна светлина, разкриваща еднообразен пейзаж от зелени равнини. — Хайде, преди…
Долових я миг преди останалите — искрата от запалването на двигателя. Камионът внезапно се изстреля напред и Приянка падна.
— Не!
Крясъкът на Роман се изгуби в градушката от куршуми, която ни връхлетя откъм кабината. Дрънчаха по голия метал от другата страна и разкъсваха с грохот гумената изолация по нашата. Въздухът се изпълни с черни късчета, метални стружки и пронизителния мирис на нагорещен каучук.
Приянка се бе хванала за ръба на каросерията и препускаше бясно след ускоряващия камион. С един задъхан напън съумя да преметне лакти през издигнатия праг и протегна ръка към висящата дръжка на вратата. Разнесе се измъчено скриптене от скоростна кутия и камионът свърна рязко наляво, поваляйки я.
Куршумите продължаваха да свистят и дрънчат около главата ми, а Приянка се загубваше все повече и повече под каросерията, докато не останаха да се виждат само побелелите й пръсти.
Чак тогава проумя, че камионът не я влачеше, а тя самата се държеше с всички сили за парещия метал на шасито, жулена безпощадно от асфалта отдолу.
— Спри го! — изкрещя Роман и се хвърли по корем на пода, докато куршумите не спираха да се сипят през стената.
Обърна се по гръб и опита да се прицели в човека отвъд надупчения метал, който прескачаше двете тела, за да стигне до волана.
Трима. Бяха трима, не двама. Още един патрон.
— Не мога — извиках. — Токът ще удари и нея!