Пропълзях до ръба на каросерията. Приянка беше вдигнала дългите си крака и бе опряла стъпала в незнайно коя част на шасито. От мястото си забелязвах единствено ръцете й и върха на главата й. Шосето хвърчеше под нея, готово да я разкъса на парчета.
Приянка впи поглед в нещо отвъд мен и лицето й пребледня. Бях достатъчно близо, за да зърна как зениците й се разширяват. Тя пое дълбока глътка изгорели газове и въздух, задъхана от прилив на адреналин.
Откъм кабината отекна силен шум и безмилостното стържене на гумите се забави на няколко тласъка.
— Хвани ръката ми! — провикнах се. — Приянка!
Не знаех дали изобщо ме чува. Аз самата почти не се чувах заради свистенето на асфалта, гърмящото радио от кабината и бученето на кръвта в ушите ми.
— Приянка!
Пресегнах се към ръцете й, но като се пусна, за да ме хване, мрачният разбит път я грабна.
Осма глава
Изпищях.
Можех само да гледам от ръба на каросерията как Приянка се блъсва в пътя и се свива на кълбо тъкмо навреме, за да избегне гигантските гуми на камиона. Силната струя я помете и затъркаля скованото й тяло. Когато най-сетне спря да се върти по асфалта, вече не можех да видя дали диша.
Ставай — изкрещях й наум. — Ставай!
Тя не стана. Не помръдваше… изглеждаше…
— Сузуме! — викна Роман. Пропълзя до мен с наведена глава, възползвайки се от паузата в стрелбата, за да ме хване за рамото. — Трябва да го направим отново!
Гласът и допирът му бързо ми върнаха самоконтрола. Кимнах и тръгнах след него към дупката, която бях изрязала в гумената подложка. Той пак ме хвана за рамото, този път за да ми даде опора в клатещия се камион.
После ме погледна в очите. Аз му кимнах и двамата заедно протегнахме ръце надолу. В мига, преди да докоснем металния под на каросерията, силата ми се сля с неговата и избухна.
Този път двигателят не просто угасна — превърна се в течна стомана.
Камионът спря толкова внезапно, като че се блъсна в нещо. Задните му гуми се надигнаха от земята, запращайки Роман към едната стена на каросерията, а мен — към другата. Огнената мощ на връзката помежду ни угасна с един последен импулс през тялото ми.
Накрая камионът остана в покой. Роман се изправи. Аз замигах, за да поизбистря зрението си, преди да се изправя на треперещите си крака. Сетне скочих на пътя.
Запрепъвах се към цветната точица в далечината — Приянка, която нарастваше и се проясняваше по-бързо, отколкото очаквах, защото куцукаше към мен. Ръцете, раменете и краката й бяха покрити с драскотини и охлузвания от асфалта.
— Доб…? — понечих да изкрещя.
— Защо го остави сам? — взе ми думата Приянка.
Веднага, щом я достигнах, тя ме сграбчи за лакътя и ме завъртя обратно към камиона.
Очите ми светкавично се спряха на мъжа в черна тактическа униформа, който слизаше от шофьорската страна на кабината, насочил пистолета си към нас. Бялата му кожа червенееше от ярост.
Приянка се спусна крачка напред с вдигнат юмрук, без да я е грижа, че ножът лежеше на асфалта цял километър зад нас. Една от раните по главата й кървеше обилно, оставяйки червени петна по предницата на роклята й. Дланите и кокалчетата на пръстите й бяха съдрани от влаченето по пътя, болеше ме само като я гледах.
— Да не си посмяла — предупреди я мъжът. После стрелна очи към каросерията на камиона. — Андърс? Андърс, докладвай!
Тялото на Андърс се търкулна от каросерията и тупна безжизнено на пътя. Роман излезе от сенките с пистолет в ръка.
Един патрон.
— Сериозно ли искаш да рискуваш, хлапе? — озъби му се войникът, впил поглед в него. — Не ми трябвате всичките. С чия смърт си готов да живееш? С нейната ли? — Той отмести пистолета от Приянка към мен. — Тази ще окаже по-голямо влияние.
— Застреляй го! — изръмжа Приянка, пристъпвайки от крак на крак, сякаш всеки момент щеше да загуби самоконтрол.
Мъжът тръгна бавно, заобиколи ме и стисна с пръсти тила ми. Гумираната му униформа излъчваше топлина и от устата му хвърчеше слюнка при всяко издишване.
Пистолетът в ръката на Роман не трепна дори когато прехвърли тежестта си на задния си крак. Очите му сновяха между мъжа зад мен и лицето ми… и обратно. Някакъв мускул в долната му челюст потрепваше нервно, не можех да откъсна взор от струйката пот, стичаща се по слепоочието му, надолу по скулата и брадичката му.
Дулото на пистолета целуна гръбнака ми.
Клекни рязко — помислих си, опитвайки да си припомня движението, което Вида ми бе показала преди години. — Изненадай го.
Да, така е по-вероятно да те застреля. Войникът се тресеше от ярост зад мен — ярост или страх.