— Пусни ги — нареди му спокойно Роман. — Давам ти само една възможност. Не е нужно да те убивам.
Концентрирах се върху лицето му и светът зад него се разми. Върху напрегнатите линии около устата му. Неприкритата молба в очите му. Не го прави. Не ме принуждавай да те убивам…
— Само се шегувам — рече мъжът и пак насочи пистолета към Приянка. — Шефът ми каза, че мога да застрелям…
Куршумът го улучи точно под ръба на каската и мина през дясното му око. Кръвта му оплиска едната страна на главата ми и за момент ме зашемети.
За част от секундата Роман впери ужасен поглед в мен. После залитна напред от ръба на каросерията и се строполи върху асфалта.
— Боже! — възкликнах и се спуснах към него. — Какво стана?
— Роман! — Приянка го стисна за раменете и вдигна горната част на тялото му от земята. — Роман, чуваш ли ме?
— Прострелян ли е?
Спрях на сантиметри от тях.
— Добре е — отвърна с напрегнат глас Приянка. — Просто припадна. Получава… получава мигрени при силен стрес. Направо губи съзнание.
Слънчевата светлина проблесна за малко в страничното огледало откъм пасажерската седалка на камиона. Завъртях се на пета и закрачих право към кабината, без дори да се замисля.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика след мен Приянка.
Качих се на стъпалото и отворих тежката врата. Тялото на един от войниците падна върху гърдите ми и ме остави без въздух. Забутах го с разтреперани ръце обратно в кабината. Куршумът на Роман го беше уцелил в гръб, пронизвайки врата му.
Накрая успях да изтласкам с окървавени длани огромното му туловище обратно в кабината. То се килна върху трупа на средната седалка, вторият войник бе опрял глава в таблото, сякаш просто подремваше.
Спарената воня на смърт превзе сетивата ми. Задишах учестено, претърсвайки пода и таблото за документи за самоличност.
И телефон — помислих си. Мъжът в каросерията имаше телефон, преди да го възпламеня. Даже и повредено, устройството можеше да ми даде информация за човека, с когото поддържаха връзка. Напрежението в дъното на главата ми се поразсея чак когато се натъкнах на тънък смартфон в джоба на бронираната жилетка на най-близкия войник.
С парола. Разбира се. Освен това нямаше обхват. Все пак пробвах да го отключа, размазвайки кръвта на собственика му по екрана. Оказа се, че не ми трябва парола, за да направя снимка. Плъзнах пръст наляво по спукания екран и отворих камерата.
Снимах набързо и двамата войници. ООН можеха да ги потърсят в базата си данни с технологията си за лицево разпознаване. Тази снимки трябваше да са достатъчни. Въпросът беше дали щях да успея да се изплъзна на спътниците си, колкото да изпратя материала на правителството.
— Пак питам, какви ги вършиш, по дяволите?
Завъртях се в посока на гласа с разтуптяно сърце.
Приянка ме зяпаше от шосето с пистолет в ръка. Явно го беше взела от последния войник, застрелян от Роман. Дулото му сочеше някъде между земята и мен.
— Ами… събирам доказателства — отговорих, показвайки й телефона. — Виж какво, мисля, че трябва да се разделим. Така ще им е по-трудно да ни проследят…
— Необходима си ми — прекъсна ме настойчиво Приянка. — Не мога да го нося сама, не и за дълго. Не мога. Няма да смогна сама. Трябва ми помощ.
Едва се сдържах да не погледна пистолета в ръцете й.
Не мога да откажа. Престанех ли да се преструвам, че всичко е наред, и те щяха да направят същото. А без да знам крайната им цел, нямаше как да предвидя реакцията й, нито как би опитала да ме задържи.
Просто трябваше да се добера до Вашингтон с телефона. Но ако тя решеше, че в никакъв случай няма да ме пусне…
— Знаеш ли колко ми коства да искам помощ? — поде дрезгаво Приянка. Явно адреналинът й се беше изчерпал. Краката й, обсипани с потъмняващи синини и рани, трепереха от напъна да я държат права. — Според теб щях ли да те моля, ако не ми се налагаше?
Преглътнах и взех решение. Засега само трябваше да оцелея. Щеше да ми изпадне друг шанс да им се измъкна. Или щях да си го осигуря.
— Дай да държа телефона, докато слезеш — предложи Приянка, протягайки охлузената си, окървавена ръка.
Аз го стиснах още по-силно.
— Няма нужда.
— Имам джобове — обясни тя с глас, директен като погледа й. — Ще е глупаво да го загубиш.
Още държеше пистолета в другата си ръка. Напук на всичките си инстинкти сложих бавно телефона в протегнатата й длан и видях как го прибира в съдраното си дънково яке.
Щом слязох от кабината, крайниците ми сякаш омекнаха. Върнахме се при Роман, проснат по гръб в сянката на камиона.