— Добре ли си? Кажи ми, че не са ти посегнали…
Не, нямаше време за това…
— Знаят къде да търсят децата — избълвах задъхано. — Ще тръгнат след тях.
Тялото му се скова.
— Няма да им позволим. Прия!
Приянка се втурна към нас като вихрушка от цветове, озарена в гръб от откъслечните пламъци из гората. Последните няколко метра преодоля, плъзвайки се по хълбок в калта. Намръщи и се каза:
— Ох, не ми давайте да го върша отново. Много е ефектно, но ужасно боли…
Роман я прекъсна:
— Има някакъв тунел или друг таен изход от къщата. — Той надникна към мен за потвърждение. Кимнах му. — Онези са разбрали къде е. Ще се погрижиш ли, докато ние приключим тук?
Лицето й моментално придоби сериозно изражение.
— Да. Къде е?
— Под сушилнята в мокрото помещение — обясних. — Възможно е и няколко деца да се намират в таванската стая. Като влезеш, извикай Джейкъб и му кажи, че сме измъкнали всички останали.
Тя кимна и отметна дългата си коса през рамо.
— Ще ви напомня, че героите често загиват, а хората с посредствен морал почти винаги оцеляват. Не правете нещо, което би ме изкарало извън нерви.
После хукна към къщата, а ние останахме да я прикриваме. Някой от оцелелите войници из гората откри огън по нея и малко след като се затвори зад гърба й, стъклената врата на верандата падна от касата си. Част от самата веранда се срути с пращене на дърво, погребвайки телата до нея.
Пресегнах се и хванах Роман за рамото.
— Трябваше да избягате. Какво търсите тук?
Лицето му беше омазано със сажди и тъмното му коса падаше в очите му, но дори през кичурите забелязах колко смайващо ярък е синият им цвят. Искреше в мрака и сякаш ме притегляше. Дъхът му като че ли пресекна за момент. После той сведе тъмните си мигли и си позволи лека усмивка.
— Щяхме да дойдем и по-скоро, ако не беше този шум… ти ли се погрижи за него? В секундата, в която успях да стана от земята, си помислих, че сигурно няма да ни оставиш нито един от лошите.
Изпънах гръб, учудена от думите му, но не долових нито капка подигравка в тях. Искреният му тон и бледата, почти изумена извивка на устните му ме накараха да опра длан в земята леко зашеметена.
— Заради мен са тук — прошепнах, когато Роман върна поглед към гората, хващайки здраво пистолета. — Аз съм виновна. Онзи глупав телефон…
Той се пресегна да ме стисне за рамото.
— Не си виновна ти. По-скоро вината е моя. Трябваше да се досетя. Имам опит с подобни хора. Ти постъпи съвсем правилно.
— И аз трябваше да се досетя — поклатих глава.
В паниката след угасването на силата дори не ми беше хрумнало да се запитам как двамата с Приянка бяха предвидили нападението. Сега обаче, когато виждах Роман пред себе си, въоръжен с типичното му самообладание, съумях да си върна мъничко от контрола над ума си. Малко трезва мисъл.
— Как разбрахте с Приянка, че сме го включили?
Той рискува да надзърне към мен.
— Чухме хеликоптерите отдалеч. Пристигайки, толкова внимавахме да не ни проследят или видят, че това беше единственото обяснение, което дойде наум и на двама ни.
Отнякъде долетя нов писък — на момиче. И двамата се завъртяхме в посоката, от която идваше.
— Какво да правим? — попита ме Роман.
— Трябва да се разделим — понадигнах се аз. — Ти тръгни наляво, а аз ще поема надясно и ще се срещнем при езерото. Там ли кацнаха хеликоптерите?
Той поклати глава.
— Нямаше място за кацане. Войниците се спуснаха. Това ни дава малко време, докато чакат транспорта си.
Кимнах, вдишвайки опушения въздух. Проследих с очи как той се изправя — стабилен и безстрашен.
— Трябваше да избягате — повторих.
Благодаря ви, че не сте избягали.
— Дойдохме заедно — отвърна той, — ще си тръгнем заедно.
Преди да успея да му отговоря, изражението му се промени отново. Прогарящият му поглед, изпълнен с неотменима решимост, бе заменен с такъв, завладян от болка.
Не болка. Агония.
Когато тя го връхлетя, дъхът избухна от дробовете на Роман. Той стрелна едната си ръка напред, сякаш търсеше опора във въздуха. Намери моята протегната ръка и с мъка го удържах да не се стовари на земята. Той поклати глава и по лицето му изби пот от напъна да възпре вика си.
— Роман! — уплаших се аз.
Това не беше като пристъпа на мигрена, в който го видях да изпада преди, тогава сякаш някой просто изключи съзнанието му. Сега тялото му се вцепени и се затресе, като че болката го бе стиснала за гърлото и бавно го душеше.
— Какво ти става? — попитах го. Проверих пулса му и поех лицето му между дланите си, за да не блъска черепа си в каменистата земя. — Какво се случва? Роман!