— Децата… помогни… на децата… — пророни задъхано той. — Върви!
Оставих го да се отпусне върху мен и пъхнах ръце под блузата му, обхождайки твърдите извивки на гърба и раменете му за огнестрелна рана или шрапнел, или изобщо нещо, което да обясни защо погледът му внезапно се беше размил така. Пръстите му стиснаха предмишницата ми достатъчно силно, че да оставят синини. Предупреждение.
— Представете си само колко ми е неприятно да го правя!
Момичето. То пъхна ръце в джобовете на якето си и отметна дългата си коса през рамо.
— Единствено усложнявате нещата. А и не знам как иначе да привлека вниманието ви.
Очите ми запрескачаха между него и Роман. Устните на момичето се движеха беззвучно. То не просто блокираше съзнанието му — като че ли го нападаше.
Момичето пристъпи напред и Роман проплака. Краката му се замятаха по земята.
— Полагам усилия да ви помогна. Всъщност е логично да ви убия собственоръчно заради онова, което сторихте. Така ми е наредено. Понякога дори си мисля, че ми се иска. — Говореше с тих, жлъчен глас. Чак в този момент, усещайки омразата в думите му, проумях, че стрелбата е престанала. — Не знам какво ти се е случило, Роман, но ти е потребна помощ. Прекалено късно е. Ела с мен и ще те предпазя.
Изправих се с пистолета в ръка. Студената ярост, която ме обзе, ми помогна да се прицеля.
— Не знам какво причиняваш на него и на всички нас, но трябва да спреш.
Мъртвешката усмивка на момичето накара гръбнака ми да изтръпне, сякаш някой прокарваше остър нокът по него. Облизах потта от горната си устна. Показалецът ми се притисна към спусъка.
— Или ми дай една причина да не те убия още сега.
— Недей — пророни немощно зад мен Роман. — Това е сестра ми.
Деветнадесета глава
— Лана…
Момичето беше приковало нетрепващ поглед в мен, но като чу името си, се извърна към Роман, присвивайки ядно очи.
Лана.
Роман се хвана за дървото и се изправи. Залитна напред и коленете му се подкосиха опасно. Погледът му беше замъглен, почти трескав от болка.
През тялото ми профуча буреносен гняв и дори не понечих да го потуша. Тя щеше да го убие — щеше да го убие — и единственият начин да я спра бе да убия нея самата преди това.
Не ме принуждавай да го правя — помислих си, вперила поглед в нея.
— Нямахме друг избор, освен да си тръгнем — каза Роман. — Просто нямахме. Търсим те през цялото това време.
Разкритието ме блъсна като юмрук след толкова дни на догадки.
Била съм права.
Тя поклати глава и заотстъпва назад.
— На теб ти трябва помощ, не на мен. Опитвам се да те спася! И ще успея!
Някой извика името й.
— Тук съм! — отвърна тя, без да я интересува пистолетът, насочен към нея. — Тук! Намерих го!
— Недей… недей… — промълви Роман. — Солнишко…
В този момент нещо се усука болезнено в мен.
Почувствах се така, сякаш някой излива разтопено желязо в черепа ми. От гърлото ми се изтръгна вик. Всяка става в тялото ми се напрегна, разкриви се. Свлякох се на земята и ударих левия си хълбок в щръкналия корен на едно масивно дърво. Пистолетът падна от ръката ми и тупна в калната шума.
През мъглата от сълзи и пушек видях как един войник върви към нас, влачейки някакво момче след себе си. Прониза ме страх и опитах да опра ръце в земята, за да се надигна.
— Спри, Лана! — примоли й се той. — Ще тръгна с теб, чу ли? Моля те, не го прави!
— При всички случаи ще тръгнеш с нас — заяви Лана. — Това — огнената болка се усили и аз изкрещях отново, — е за да разбереш, че действията ти си имат последствия.
Прокънтя изстрел. От шията на войника плисна кръв и той залитна назад, притиснал раната с пъхнатата си в ръкавица ръка. Неочакваният удар го накара да пусне момчето и то побягна на мига. Част от горещината в съзнанието ми се разсея достатъчно, че да вдигна глава и да се огледам за Роман.
Изстрелът обаче бе дошъл от непокътната част на верандата. Пистолетът още димеше в ръцете на Приянка, която ни зяпаше с изцъклени очи.
— Лана!
Думата напусна гърлото й като радостен звук, пречупен от недоумение.
— Стой настрана! — съумях да изкрещя през агонията си. — Не се доближавай…
Момичето се извърна и ми се прииска да можех да видя изражението й — да разбера дали още носеше онази каменна маска на ярост или лицето й отразяваше вълнението на Приянка, което бавно помръкваше от ужас.
Приянка погледна първо Роман, после мен и накрая върна очи към Лана.