Беше попаднала в капана на хорските очаквания и нужди, сама пред всичко, което беше преживяла, всичко, което умееше. Самотна.
Аз бях тук — помислих си. — Бях тук през цялото време.
Не успявах да отпъдя мисълта, че аз бях виновна за всичко. Дали като започнах работа в правителството, вместо да живея с тях в Убежището, не захлопнах вратата в лицето на приятелството ни? Но просто се мъчех да осигуря на всички пси по-добър живот. Тя можеше да се свърже с мен по уговорената ни процедура. Веднага щях да се отзова. Вместо това продължих да чакам обаждане, което така и не дойде.
А е трябвало аз да се обадя.
И все пак една мъничка част от мен се беше вкопчила във вярата, че Руби не би си тръгнала ей така. От Лиъм. От децата в Убежището. От приятелите си. От семейството си. От света. Колкото повече се стараех да си го представя, толкова по-невъобразимо ми се струваше. Единствените случаи, в които Руби се отдръпваше от нас, бяха, когато искаше да ни защити.
Но сега всичко беше различно — ние бяхме различни. Толкова много неща можеше да са се разиграли от последния път, в който я видях, до момента на изчезването й. Можеше да се е предала на старата, позната тъмнина и да ни е напуснала завинаги.
Пресегнах се между предните седалки и включих радиото, за да проверя в що за ужасяващо престъпление са ме обвинили този път.
Щом познатият глас озвучи колата, реших, че го е родило умореното ми съзнание.
— … където и да си, ако ме чуваш, предай се на властите. Моля те, Сузуме. Предай се.
— Кой е пък този? — попита Приянка.
Роман влезе в паркинга на една запустяла крайпътна закусвалня и изгаси двигателя, но никой от трима ни не понечи да излезе.
— Вие сте делегат на щата Вирджиния, нали така?
Затворих очи. Естествено. Естествено, че ще говори по радио „Истина“.
— Точно така. Първоначално имах намерение да подам оставка, но единственият начин, по който смятам, че мога да се противопоставя на злото, инжектирано от Сузуме в крехкия ни свят, е да остана и да се боря за Америка.
— Ама, сериозно, кой е този задник?
Открехнах единия си клепач. Приянка като че ли се канеше да скочи вътре в радиото и да удуши някого. Роман беше замръзнал на място, все още вкопчил ръце във волана. Оранжевото сияние от светещата табела на закусвалнята се процеждаше през стъклата на колата.
— Баща ми — отговорих сухо. — Не си ли личи по любовта и топлината в гласа му?
— С майка й Акария я помолихме да се прибере у дома, за да опитаме да я рехабилитираме. Но тя отказа и оттогава прави всичко възможно да наранява както нас, така и мнозина други. Тогава, разбира се, временният президент Круз се намеси и направи изключение за нея. Не можах да повярвам на очите си, като я видях да говори от името на правителството. Ако това не е достатъчно основание народът да гласува за Джоузеф Мур, не знам какво да кажа.
Приянка ме погледна.
— Ще ми трябват сатър и домашният ти адрес.
Дори Джим Джонсън се заинтригува от изказването му.
— Да приемем ли, че изразявате официалната си подкрепа за Джоузеф Мур, делегат Кимура? Не говорим ли за същия човек, който, изтъквайки неефективните мерки на Круз, спонсорира с лични средства издирването на дъщеря ви, за да бъде подведена под отговорност?
— Да — потвърди той. — Всъщност бих искал да кажа на господин Мур…
Роман изключи радиото. Аз нямах сили да помръдна. В главата ми не беше останала нито една мисъл, а само чувството, че в гърдите ми се надува балон, и, ако сторя каквото и да било, ще се пръсне.
Въпреки това угрижените погледи на спътниците ми се оказаха по-страшни.
— Ще ида до тоалетната — измърморих, отваряйки вратата.
Въздухът бе напоен с мириса на трева и гниещите боклуци, преливащи от боклукчийските кофи. Тръгнах към дамската тоалетна, но след миг се върнах обратно. Тялото ми като че ли знаеше какво иска умът ми още преди да го е поискал наяве. Отворих багажника, извадих малката аптечка и я взех със себе си.
Лампата със сензор за движение се включи, изпълвайки мръсната тоалетна с ослепителна светлина. Застанах пред счупеното огледало и не можах да позная момичето, което видях през мрежата от пукнатини и графити.