Аптечката, приготвена от Руби и Лиъм, съдържаше всякакви лекарства, превръзки и миниатюрна ножичка. Извадих я и я сложих на ръба на мивката, взирайки се в нея, сякаш очаквах да ми обясни собствените ми мисли.
— Да разбирам ли, че предстои филмов монтаж, от онези с преобразяването? — попита Приянка от вратата.
Надникнах през рамо.
— Трябва… да се дегизирам някак, не смяташ ли? Лицето ми е по всички новини…
А аз не съм онова момиче. Не бях Сузуме Кимура, говорител на временния президент. Не бях Сузуме Кимура, дъщеря на щатски съветник. Не бях Сузуме Кимура, водач на Кръга „Псион“.
Бях си просто Зу.
— Освен ако не възнамеряваш да се обезобразиш с тази ножица, подстрижката не може да се нарече дегизировка… — Приянка килна глава на една страна. — Би могла да я изрусиш, но така ще изгориш прекрасната си коса и ще се чувстваш все едно си потопила скалпа си в огнен ад. Не че говоря от личен опит.
Нямаше как да се изразя по-изтънчено:
— Май… просто искам да изглеждам различно.
Чувствах се празна отвътре, като че бях загубила цялото богатство на речта, внедрено ми през годините. Не бях малкото момиченце от снимката в Убежището, уловено в един от редките моменти на безгрижие. Но не бях и добре обучената красавица от новините. Колкото и да се опитвах.
— Глупаво ли звучи? — попитах Приянка.
Тя ме доближи с умислено изражение.
— Не. Трябва да се вслушваме в гласа на сърцето си.
— Това от някоя картичка ли го прочете? — подхвърлих.
— Не, чух го в една реклама на лекарство за кръвно налягане — призна си тя. — Но това не го превръща в измишльотина.
Обърнах се към огледалото и пак взех ножицата. Още първото кръцване секна безумното жужене в тялото ми и светкавично го заглуши.
— Леле, ама ти не се шегуваш! — възкликна доволно Приянка. — Колко къса мислиш да я направиш?
Показах й, като събрах няколко сантиметра коса в ръката си и я отрязах малко под брадичката. Дългите кичури паднаха в мивката и се свлякоха към сифона. Взирах се в тях, докато не спрях да виждам собствената си коса и не започнах да си ги представям като нечий скалп. Зрението ми трепереше заедно с цялото ми тяло.
— Дай аз да довърша — предложи тихо Приянка и взе ножицата от ръката ми.
Пусна водата, намокри ръцете си и ги запрокарва през косата ми, докато не разреса напълно всички възли, премахвайки вкупом с тях мръсотията и мириса на пушек.
Отново ми направиха впечатление тъмносините контури на звездата, татуирана върху китката й, но преди да я попитам за нея, Приянка ми показа докъде смята да отреже косата ми.
— Дотук, нали?
Държеше пръстите си на около два сантиметра под брадичката ми.
— Благодаря ти — кимнах аз.
Сключих ръце в скута си и ги стиснах, докато не спряха да треперят.
— За нищо. Това ми е хоби — отговори тя и кръцна с ножицата. — Видя ли унил човек, просто започвам да го разкрасявам, за да се почувства като нов. Роман не ме допуска до себе си с ножица. Подстригвах Дана редовно, но… вече се грижа единствено за собствената си коса.
— Роман не ти позволява да го подстригваш?
Тя срещна погледа ми в огледалото.
— Според теб щях ли да му позволя да ходи толкова чорлав, ако имах думата? Такъв си е. Открай време. Знам ли? Приятелството е странно нещо. Май работи само ако разбереш кои копчета трябва да натискаш, за да помагаш на другарчето си, и кои могат просто да го наранят.
— Ти приятелка ли си ми?
Изстрелях думите неволно и веднага долових непоносимата самота, притаена в тях.
Ръцете й спряха да се движат.
— Естествено, искричке. Допадна ми още от самото начало, колкото и да не ми се искаше. Ти си доказателство, че не трябва да съдим за човека по лъснатия му от правителството вид.
Тя се приведе надолу, така че лицата ни се наредиха едно до друго в огледалото, и ми се усмихна дяволито. Моята усмивка беше по-плаха.
Тихото кръц, кръц, кръц на ножицата ми действаше успокояващо, дори хипнотично. С всеки паднал кичур чувството, че нещо ме дърпа безпощадно от всички посоки, отшумяваше все повече и повече.
Като приключи, Приянка погали утешително главата ми и отново прокара пръсти през мократа ми коса.
— Добре ли си? — попита ме сериозно този път.
„Добре“ се беше превърнало в относително понятие.
— Не знам защо продължавам да се разстройвам така — отвърнах със стегнато до болка гърло. — Не би трябвало. Мразя ги… мразя родителите си от години. И то не само заради онова, което ми причиниха, а заради апатията им. След разпускането на лагерите все си мислех… дали пък… дали пък сега няма да разберат, че съм била добро момиче и никога не съм представлявала опасност за тях? Но те не ме посетиха нито веднъж. Дори не се обаждаха. Не и докато не им потрябвах.