— Резервна батерия за телефона — обясни тя и го пъхна обратно в джоба си, ставайки от пода. — В случай че се наложи да оставим колата. Мислех да я заредя тук.
Явно беше изтощена докрай. Електричеството й простена, когато сребристата нишка на съзнанието ми я докосна.
Притиснах аптечката към гърдите си и погледнах Приянка с благодарност.
— Роман сигурно започва да се тревожи за нас…
— Не „сигурно“, а „със сигурност“ — поправи ме тя, надниквайки към отражението си в огледалото. — Ей сега идвам. Май ще опитам да си измия косата в това противно умивалниче.
Кимнах и тръгнах към вратата. Преди да изляза в топлата лятна нощ, погледнах назад. Приянка беше опряла ръце в ръба на мивката и се взираше в огледалото, търсейки нещо, което явно не беше предназначено за моите очи.
Двадесет и четвърта глава
Донякъде очаквах да намеря Роман на пост пред вратата на тоалетната, но той май не беше помръднал от мястото си. Още стискаше волана и се взираше през предното стъкло. Отворих предната пасажерска врата и се стоварих на седалката, затваряйки възможно най-тихо.
Дълго време стояхме мълчаливо един до друг, загледани във вратата на тоалетната. Не разбирах напрежението, което той излъчваше. Не беше насочено към мен, същото важеше и за сдържаното му смущение.
— Толкова ли е зле прическата ми? — попитах шеговито.
Той надникна бегло към мен, после върна погледа си.
— О, не… тоест…
— Шегувам се — успокоих го. — Всичко наред ли е?
— Да. Не. — В думите му се долавяше нотка на гняв. — Той греши. За всичко. Изобщо не те познава.
— Кой греши? — недоумявах. — Баща ми?
Роман кимна със свъсени вежди и стисната челюст.
— Една част беше истина — поправих го аз. — Наистина отказах да се прибера у дома. Наистина пострадаха заради онази катастрофа. Наистина ги разочаровах. Но последното ме засяга донякъде, защото не съм пожелавала силата си. Просто реших да я запазя.
Никой от родителите ми не вярваше в „шигата га най“ схващането, че понякога обстоятелствата ти отнемат контрола върху някои неща в живота. Баща ми смяташе, че с достатъчно старателно планиране почти всичко на света може да се вкара в релси и приведе под контрол. Една от причините така лесно да забравя гнева, след като ме изпратиха на училище в деня на Набора, беше, че ги разбирах. Наистина. Силата ми си противоречеше с мирогледа им и те се мъчеха да намерят рационално обяснение за нея, както аз се мъчех да я овладея.
Роман се завъртя в седалката си и надзърна към мен с блеснали очи.
— В теб няма нищо разочароващо.
Отпуснах се назад, опирайки слепоочие в облегалката си. Не исках да казвам нищо. Щеше ми се да поживея още малко с тези думи, макар и гласът в главата ми да нашепваше, че бих се самозалъгала.
— Иска ми се да беше така.
Той поклати глава.
— Наясно съм какво е провал. Провалял съм се толкова пъти в живота си, че дори не знам как още съм жив. Но ти си оцеляла в лагера, използвала си гласа си, за да помагаш на други в беда, бори се свирепо срещу похитителите ни, спаси ни от тях. Ти. Сама. Доведе ни чак дотук и нито веднъж не се предаде, колкото и удари да получаваше. Това не е разочароващо. Удивително е.
Сведох глава, раздирана от буйни емоции. Ако бях на задната седалка, сигурно щях да ги притуля някак. Тя предлагаше укритие. Оттам не ти се налагаше да участваш в разговорите. Никой не те виждаше.
Но всъщност аз исках да ме виждат. Защото, когато Роман ме погледнеше, той виждаше единствено момичето, което бях сега. Способно, силно, взело нещата в свои ръце. Не виждаше малкото момиченце с гумени ръкавици, което имаше контрол единствено върху собствения си глас.
— Как е възможно да си се провалял? — попитах го. — Дори не мога да си го представя. Всеки път, когато вкуся страх, просто поглеждам към теб. Ти винаги си на себе си и стрелбата ти е точна. Премисляш всички варианти. — След малко добавих закачливо: — Пееш като ангел…
Той се засмя приглушено, свали ръце от волана и ги отпусна в скута си. С лявата заразтрива несъзнателно белезите по опаката страна на дясната.
— Иска ми се да бъда човекът, когото ти виждаш.
— Ти си този човек — уверих го. — Не е необходимо да бъдем такива, каквито другите искат от нас.
Роман отметна косата от лицето си. Онова отнесено изражение се завърна в очите му.
— Баща ми живя и умря под знака на насилието — поде той. — Работеше каквото му падне и вечно зависеше от онези, на които бе задлъжнял или на които служеше. Майка ми се мъчеше да ни държи по-далеч от него, но той беше като рана върху сърцето на семейството ни. Не съумявахме да се измъкнем напълно от позорното петно на деянията му. Ужасен човек беше.