Но днешната Каран плачеше от скръб. Това далеч не беше само сън. Какви беди причини досега! Рулке овладя мисловната й връзка с Мейгрейт, припомни на уелмите истинската им същност на гашади и задвижи окончателната разруха. Колко по-зле щеше да потръгне, щом Рулке се изтръгне на свобода? В ума си виждаше как сегашният Лиан сяда в леглото и се стреми към Рулке, но другият Лиан от миналата година се разтърсва от ужас и търси начин да се опази.
Нейните видения пак се вплетоха в съня на Лиан. Продал ли се е, или е бил смачкан и покорен? Все едно, тя беше длъжна да сложи край на това незабавно. Възползваше ли се по-хитро от връзката, би могла да отнеме от Рулке властта над нея. Тя понечи да вмъкне и съзнанието си във виденията на Лиан, но целият свят веднага се преобърна около нея. Замая се, вече виждаше друг образ на Рулке — величав и мъдър. Би трябвало да го следва по пътя му. Защо му се опълчваше?
„Не!“ Рулке се мъчеше да й наложи принуда чрез Лиан, насочваше срещу нея собствената й връзка. Каран се насилваше да я прекъсне, но вече приличаше на вкоравено въже, което ги съединяваше. Не можеше! Рулке беше неимоверно силен, а не както в Нощната пустош. Тя и Лиан стигнаха близо до Шазмак, където орди от гашади чакаха трепетно всяка негова заповед. Изведнъж осъзна, че дори ако се откъсне, за втори път ще изостави Лиан. Щеше да купи свободата си с цената на неговата душа.
А и беше почти непосилно да стори нещо — волята на Рулке господстваше. „Ела при мен! Ела при мен! — съблазняваше безплътният глас. — Мога да сбъдна най-съкровените ти желания.“
„Идвам! Идвам!“ Тя се застави да не мисли за нищо друго. Иначе би се издала. Поначало не съумяваше да задържи мисъл в главата си, гласът завладяваше така, че нямаше как да не изпълни повелите му.
Тя тупна от леглото. Нямаше време да се облече, дори не се сети за дрехи. Напираше през въздух, студен и гъст като катран. Тласкаше я единствено упорството да прекрати всичко, преди да е настъпил неизбежният гибелен завършек.
Каран залитна към вратата, тръскаше глава и се опитваше да пропъди съня… или сънищата, а сладкогласният шепот я прикоткваше чрез връзката. Тя се пребори някак с вратата. С тази мътилка в главата й беше нужна цяла минута, преди да види резето. Кошмарът я поглъщаше. Отдавнашните Каран и Лиан чезнеха. В своята стая Лиан бе коленичил, протегнал ръце като блуден син към баща си. Огромната фигура се надигаше от каменния си трон и в краката й лъщяха разкъсани окови. Въздухът се завъртя лениво около средата на пода, където бе застинал Лиан.
— Не! — викна немощно тя и притича към неговата врата.
Молеше се да не е залостена. Защо да го прави? Тулин доскоро изглеждаше най-безопасното място в Мелдорин.
„Глупачка! Ама че безнадеждна глупачка. Правиш точно каквото той иска.“
Вратата се отвори плавно, тя нахълта и се спъна във вещите на Лиан, захвърлени на пода. Приклекна и вдигна глава. Сънуваното и действителното се наслагваха, размиваха, отделяха.
Насред стаята полека се оформяше образ на Рулке — не беше самият той, защото го нямаше бурния приток на въздух при отварянето на портал, пък и оставаше прозирен, очертанията му трепкаха. Лиан гледаше ликуващо като послушник, комуто духовният наставник ей сега ще разкрие първата велика мистерия. Как да прекрати това? Отдавнашните сънища вече се стапяха, смесваха се с действителността, защото бяха изпълнили своята роля. Каквото и да бе започнал Рулке, то продължаваше самостоятелно. Но защо му беше необходим Лиан?
Най-сетне виденията секнаха, само че принудата, напираща през Лиан, не губеше нищо от силата си. Или Каран щеше да я прекъсне, преди Рулке да е завършил прехвърлянето на образа си в стаята, или и двамата бяха загубени. Как? Съгледа под леглото старо нощно гърне от дебел порцелан с голяма дръжка. Грабна го светкавично и го запрати по главата на Лиан.
Той дори не се огледа. Тежкият предмет го цапардоса до слепоочието. В един миг се пресягаше нагоре, в следващия се килна бавно и замря. Гърнето се строши зад леглото. В главата на Каран блесна заслепяваща болка — мимолетно съпричастие към страданието на Рулке от безмилостно прекъснатата връзка. Тази способност да му съчувства я стъписа. Призрака вече го нямаше.
— Лиан!… — изплака тя, защото й се стори, че го е убила.
Той наистина беше блед като смъртник, само натъртеното място тъмнееше, имаше и крива рана от ръба на гърнето. Кръвта скоро спря. Ненадейно отлетя целият й гняв, горчилката от предателството. И с него злоупотребяваха, както с нея. А и как той би успял да се противопостави на Рулке? Никой не би могъл. Тя се хвърли към леглото, прегърна Лиан и опря главата му на гърдите си. Може бе щеше да е по-добре, ако умре, вместо да се превърне в такава твар. Може би…