Часове наред проследяваше следите от стъпки — ту само на дребничката жена, ту придружени от по-големите. Навлезе в помещения, където нямаше прах, и ги изгуби. Внезапно попадна в спалня, където прахът беше непокътнат. Тук имаше ниско дървено легло, шкаф с поставен върху него фенер и няколко прашасали книги. Бюрото в другия край също беше отрупано с книги и дневници. На леглото имаше покривало от червено кадифе. Върху него бе оставен свитък или по-скоро дебел лист хартия, навит и стегнат със сребърна халка. До него проблясваше малко пакетче, увито в сребърно фолио.
Той разгъна опаковката и намери дебел сребърен пръстен, красиво инкрустиран със злато и платина в извивки, приличащи на някакви знаци, но и тях не познаваше. От вътрешната страна обаче бе изписано с познати за него букви „Ялкара-Гилиас“, а до имената — символът на вечността.
Разгъна и свитъка. Краткото послание бе нанесено на хартията със сребърен писец и редовете бяха потъмнели през столетията.
„Мой скъпоценни Гилиас,
Как бих желала да ти кажа това, щом видя очите ти, но ти все не се връщаш, а не мога да чакам повече. Фейеламор ме нападна отново и този път беше необикновено силна. Нанесе ми рана и се опасявам, че може да е смъртоносна. Единственият ми шанс за спасение е да избягам през портала на Аакан. Пази се от Фейеламор!
Уви, делото ми не е завършено и се боя, че това никога няма да се случи. Умолявам те, вземи Огледалото и го пази добре, защото все някога ще се появи някой, способен да възстанови равновесието, което Рулке наруши със своята златна флейта. Заключих Огледалото. Тайните му са недостъпни за всички освен Единствения, който ще има ключа.
Вземи този пръстен — направих го със собствените си ръце от руда, която пречистих в Хависард. Среброто, златото и платината са от мините под града. Той пък е ключът за твърдината и дава някаква защита срещу моята неприятелка. Нека бъде за тебе знак, който сгрява сърцето в мрака и ти напомня за моята вечна обич.
Тъжно ми е да си тръгна така, но съм принудена.
Мендарк се трогваше трудно, но избърса сълза от бузата си. Който и да е бил Гилиас, не бе получил своя подарък. След като Ялкара бе отворила портал, нейната закрила мигновено беше затворила Хависард за три века. Това писмо беше вече без значение, освен като историческа дреболия, която показваше и човешкото у нея. На Лиан щеше да му е интересно. Мендарк се вгледа в пръстена. Въпреки изяществото му не откри в предмета особена сила. Нави писмото, наниза пръстена на него и ги пъхна в раницата си.
Тръгна натам, откъдето бе дошъл, и пак попадна на следите. След часове, в които светликът все повече гаснеше, той се озова пред библиотеката. И това ли беше илюзия, за да се обърка в лабиринта, очертан от стъпките на онази жена? Не, ето ги, едва личаха. Отведоха го в друга оскъдно обзаведена спалня, а мозъкът му напразно се изтощаваше от усилието да открие някакъв смисъл в това бродене.
Следите се връщаха в библиотеката, после едните стъпки се отклоняваха към стая с изкъртена мазилка и изваден камък от отсрещната стена. Мендарк порови в дупката и усети боцкане, което изчезна след секунда.
В гърлото му се надигна жлъч. Идеше му да разбие стените, да събори кулите на Хависард и да гледа как се сгромолясват. Златото го нямаше. То беше в ръцете на жената. Ех, да бе дошъл първо тук! Само да не бе лежал безпомощен в подземието цял ден. Толкова път, за да му отнемат златото накрая.
От тюхкане нямаше полза, сега се срамуваше от фантазиите си за величие. Нямаше защо да стои тук. Унилият Мендарк извади черния опал и седемте пръстена, сложи ги на подходящо място и се опита да ги задейства. Кристалът беше напълно бездеен. И седемте части на наниза представляваха само мъртъв метал. Умът му не си представяше дори как да ги сглоби, камо ли да намери единственото съчетание, с което да излезе оттук. Мендарк пропиля още няколко часа, преди да проумее, че няма надежда. Или щеше да намери друг изход, или му предстоеше да умре от глад.
Тръшна се уморено, бръкна в раницата и угаси светлика, за да го запази по-дълго. Сдъвка малко сух хляб и толкова мазно сирене, че бе започнало да протича. Преглътна всичко с блудкава вода, опря глава на раницата и заспа.
Събуди се само след два часа от смущаващите сънища и продължи да търси. Трябваше да върви наведен, за да вижда в мъждукането къде стъпва. Накрая светликът угасна, Мендарк откъсна ръкав от мръсна риза, усука го на дебел фитил, наплеска го с мазното сирене и го поръси с искри. Размаха фитила над главата си, докато не започна да тлее и мъждука.