Дебелакът кършеше пръсти.
— Все пак да го продадем и да купим нови стоки, преди да са ти поискали сметка за предишните.
— Никой нищо няма да ми продаде. Бел Горст ме е нарочил — няма да посмеят! Пълна съсипия!
Той се затътри към подвижното мостче. Приличаше на опечалено буре.
— Пендер, сигурна съм, че ще можем да…
— Не ми говори, сега не мога да мисля! Оставете ме на мира!
Той се заклатушка по улицата. Талия го изгледа и се обърна към Осейон и Ръждивия.
— Е, какво ще го правим тоя Бел Горст?
— Ние ли? — облиза си устните Ръждивия. — Не сме бойци. Поне аз не съм. Оплачи се на градските пристави.
— Обзалагам се, че и тях е подкупил! — троснато каза Талия. — Вчера ние го унижихме и той ще иска да си отмъсти. Отделим ли се от кея, ще ни подгони отново.
Умуваха половината нощ, но не стигнаха до никакъв план. Талия се събуди със зората и откри, че Пендер не е на кораба.
— Може да е препил и да се е тръшнал на пода в кръчмата — предположи Осейон и се измъкна от своя хамак.
— Нищо чудно! Тъкмо за това се бе настървил, когато тръгна да се шляе.
И все пак тя се безпокоеше. След пладне реши, че е време да го потърси. Още в първата пивница узна какво е станало.
— Вашият приятел така се накърка, че не можеше да стои прав — осведоми я кръчмарят, нисичко и жизнерадостно човече. — Горкото пиянде, все едно му бяха потънали гемиите. Добре че го прибраха, негови приятели.
— Приятели?… — Тя едва не издаде паниката си. — Кои бяха те?
— Най-добрите, които можеш да си намериш тук! — изкикоти се джуджето. — Силни приятели. Предвождаше ги не друг, а Аринда бел Горст.
— Пендер с него ли тръгна? — уточни Талия с престорено хладнокръвие.
— Снощи щеше да тръгне подръка и с някой демон, ако онзи му бе подложил рамо да се облегне.
— Къде да намеря Бел Горст?
— Май не сте от тоя град, а? — намигна й кръчмарят.
— Родена съм в Ророс, но ме нямаше много години.
— А, знаех си. Никой от местните хора нямаше да ме попита.
— Но аз питам — потисна тя раздразнението си.
— Той си има свой остров. Малко след пристанището, точно срещу кланиците. Наричат го Острова на фукльото.
„И мястото, и името му подхождат“ — рече си Талия.
Пендер се опомни във възтясна килия и веднага му се догади от вонята на мърша. Въпреки изпитото вино си спомняше предишната вечер — кана след кана евтин бълвоч, мъката от отнетите му печалби, а накрая някакви дружелюбни моряци му помогнаха да излезе от кръчмата. Помнеше и мургавото лице на Бел Горст, който му се хилеше заплашително, макар че в онзи момент пиянското замайване пречеше на страха. Сега всичко му стана ясно до болка.
Пиратът нито му каза нещо, нито му стори зло веднага, докато моряците влачеха Пендер по кейовете и корабът прекосяваше пристанището. Но Пендер не се залъгваше. Не след дълго Бел Горст щеше да се появи, за да го изтезава и да го убие колкото се може по-мъчително и бавно. За да си отмъсти, а може би и заради самото удоволствие.
Беше буден от около час, когато двете резета изскърцаха и вратата се открехна. Първо се подаде глава, после се вмъкна и мъничката фигурка. Тъмнокожото момиче май също беше робиня, съдейки по оръфания къс панталон и туника. Късите стегнати плитчици по главата й стърчаха като дръжки на тиган.
— Гариш ха! Плогит! — сопна му се тя без никакво притеснение от обстановката или затворника.
— Не разбирам вашия език — отвърна Пендер и много предпазливо седна на пода.
Главата го болеше до полуда. Момичето заговори на общата реч в западното полукълбо.
— „Светло утро“, туй ти рекох.
Подаде му дървена паница с тъмна коричка по ръба. Вътре имаше сивкаво месиво, може би преварена каша от някакво смляно зърно. От паницата се носеше и силна задавяща смрад на риба, загнила преди да бъде изсушена на слънце. Дори вечно гладният Пендер се отврати.
— Какво е това?!
— Ами варен бъркоч, какво друго! — възкликна тя, смаяна от невежеството му.
— Задръж си го. Не ми се яде.
Вторачиха се един в друг.
— Какво търсиш тук? — почуди се дебелакът. — Робиня ли си?
Детето загребваше с пръсти от паницата и макар че не се наслаждаваше на вкуса, нямаше нищо против гадната храна.
— Не съм, то се знае! — осведоми го презрително. — Баща ми и аз сме водоносци.
Изрече думата с гордост, която повече подобаваше на „майстори-летописци“, макар че занятието й беше окаяно и зле платено, а и в повечето страни почти по нищо не се различаваше от робството.
— Не те ли е страх да живееш на този остров с толкова зли пирати?
— В цял Крандор никой няма да посегне на хлапе — отсече тя с непоклатима увереност.