— Клари, ти ли си? — тихо попита той.
Главата на Талия се размъти. Тя изскочи иззад парапета в мига, когато той се обърна с гръб към нея.
— Ей!…
Той посегна към късата си сабя. Талия се хвърли към него. Сандалът й се подхлъзна на мокра дъска и вместо да го просне с първия удар, тя просто се вряза в него с рамото напред. Пиратът я хвана за косата и заби коляно в корема й. Останала без дъх, Талия се свлече на пристана. Часовият, отдавна свикнал да се разправя безпощадно с противниците си, се помъчи да забие крак в гърлото й. Тя едва събра сили да се търкулне встрани и да се изправи тромаво. Ако не го довършеше веднага, щеше да я убие.
Той замахна със сабята си. Талия избягна удара, улови ръката му, възползва се от инерцията на неговото движение и го метна яростно през рамо. Тежкото тяло разцепи парапета и мъжът падна с вик във водата. Тя се озърна — пробягаха вълнички, нещо се замята под повърхността и скоро вече нямаше никакво движение.
А на нея й прилоша още повече. Преви се от повръщането и разстройството. Накрая се изми, колкото можа, и легна на пътеката. Губеше скъпоценно време. Всеки миг можеше да дойде смяната на мъртвия часови, а тя беше безсилна.
Излелият се проливен дъжд я принуди да се размърда. Погледна към небето и през парцаливите облаци видя, че мъглявината-скорпион се е преместила. Значи беше късна нощ, а не й олекваше. Предстоеше й много работа и не знаеше как да навакса изгубените часове.
Най-после се добра до бараката за затворниците. През нощта беше заключено, но отвън стоеше само един пазач. Този не се отличаваше с бдителност, а макар и обзета от ужасна слабост, Талия беше веща в занаята си. След минута отвори вратата.
Вдигна по-високо фенера, който взе от пазача. Стотина роби се размърдаха от светлината. Нощните посещения на Бел Горст ги плашеха до полуда.
— Джевандер… — повика тя тихо. Той се показа веднага и опипа нашийника си. — Ще видим какво можем да направим — обеща Талия. — Да предложа ли свобода и на останалите?
— Защо не? Но не ги познавам добре. Стоя настрана от всички.
— Ще ме чака кораб до острова — каза тя по-силно, но не и така, че да се чуе извън бараката. — Ако някой иска да дойде с мен, да решава веднага.
Изправиха се още двама. Другите я зяпаха намусени и с безразличие. Талия не се учуди — робството твърде бързо прекършва човешкия дух.
— Да вървим към пристана, корабът ще доплава скоро.
Навън Талия извади малко медно клинче от джоба си, овлажни го с език и опря връхчето в червения кристал на нашийника. Така се напрегна, че тялото й се разтресе, но разгада вложеното заклинание. Внезапно минералът се разтроши със зеленикав проблясък и се изрони от основата.
— Ох, заболя… — Тя се преви от напразни напъни да повърне. — Дали?…
— Свободен съм — прошепна Джевандер, откъсна нашийника и го запрати в шубраците, после я прегърна. — Свободен! Талия… А ти добре ли си?
— Всъщност не съм. — Талия примижа, защото всичко се раздвояваше пред очите й. — Имам късмет, че сте само трима.
— Какво става?! — изсъска Джеви.
Недалеч от тях се разнесоха крясъци й глухи удари, чуваше се хрущене, звук от прекършено дърво.
— Представа си нямам — смънка тя премаляла.
След като отърва и другите двама от нашийниците, остана съвсем без сили. Скоро щеше да се развидели, на изток небето порозовя. В сивкавия полумрак пред тях се откри ужасяваща гледка — навсякъде пълзяха чакалоти с окървавени муцуни, които се биеха за късове месо и кости. Грамаден стар звяр стискаше мъж в челюстите си и го размахваше наляво-надясно. Нещастникът пищеше, след миг нещо изпращя в тялото му, той провисна безжизнено и животното го отнесе нанякъде.
— Ти ли го направи? — прошепна втрещеният Джевандер.
— Май моите приятели са… попрекалили — също толкова тихо отвърна тя. — Ох, главата ми!
Джеви обаче прояви завидно самообладание.
— Намери ли твоя човек?
— Не! — изпъшка Талия. — Изобщо не знам къде го държат.
— Докато те нямаше, аз огледах. Той е в килиите под къщата. Стой тук, ще го намеря.
— Ще отидем заедно. Ако Пендер е пострадал, дори двамата едва ще го извлечем оттам.
Тя се тътреше по моравата, подпирайки се на рамото му. Едното крило на великолепната врата бе изтръгнато с пантите, в опустошеното фоайе навсякъде имаше кръв, кичури коса и парцали от разкъсани дрехи.
— Накъде? — изграчи Талия.
— Надолу по тези стъпала.
Вляво от тях се подаде почервеняла муцуна. Изглежда в стаята имаше библиотека, защото над очите на съществото се виждаше залепнал разръфан лист от книга.