— Ако е така, защо ти не дойде с мен във Физ Горго да откраднем Огледалото?
— Де да бях дошла! — навъси се Фейеламор.
Започнаха, като свързаха съзнанията си с лекота. На Мейгрейт преживяването не й допадна също както при връзката с Каран при Физ Горго миналата есен. Чувстваше го като нахлуване в най-неприкосновените кътчета на душата й — единствените, които бе успяла да опази само за себе си при дългото си подчинение на Фейеламор. Съзнанието й се възпротиви и отхвърли връзката, а самата тя отхвърча по гръб на тревата.
— Въздържай се! — изгъгна Мейгрейт. — Или ще се свързваш с мен както аз предпочитам, или няма да го правим. Не бърникай в главата ми.
Господарката й се надигна бавно и сви пръсти. Мейгрейт се напрегна, готова да избяга. Но каквото и да бе намислила Фейеламор, отказа се веднага и се настани на камъка.
— Както желаеш. Само връзката има значение. Ще опитаме пак, ако си готова.
Мейгрейт се слиса. Може би и тя имаше някаква власт над Фейеламор…
Накрая, без да навлиза в мислите й, господарката й налучка връзка, която Мейгрейт беше склонна да търпи.
„Еламай, Еламай!“ — отправи зов Фейеламор.
Безпределната празна тишина на света кънтеше в ума на Мейгрейт.
— Толкова са далеч… и е толкова трудно — прошепна Фейеламор.
„Еламай! Халал! Гетрен!“
— Не отговарят.
Тя зовеше неуморно, но отклик нямаше. Фейеламор посърна.
— Защо мълчат? — Беше се вкопчила в дънера, за да не се свлече на земята. — Много съм отпаднала. Дай ми малко от твоята сила.
На Мейгрейт й се стори, че собствената й кръв изтича от гърлото й по връзката. Изведнъж й се зави свят и тя също трябваше да се подпре, за да не падне. Ручейчето се превръщаше в пълноводен поток. По челото й изби студена пот.
А Фейеламор упорстваше, докато в очите й не изскочиха сълзи. Мейгрейт се почувства омекнала като надут преди седмица балон. Всеки момент можеше да припадне, затова се излегна на тревата.
Накрая доловиха отговор, макар и съвсем слаб.
„Кой ни вика? — дочуха като шумолене на сламки. — Ти ли си, Фейеламор?“
„Да, аз съм. Време е. Елате при мен в Елудор. Намира се на северозапад от големия град Туркад на остров Мелдорин. Намерих убежище в планинските подножия — местността се нарича Дънет.“
Нямаше нужда да обяснява, че тук има гора — нима фейлеми биха се скрили другаде?
Мейгрейт чувстваше гнева им, нежеланието да се отзоват.
„Защо не ни потърси досега? Къде беше толкова години?“
„Нямаме време! — напрягаше се Фейеламор. — Елате! Елате! Веднага и потайно.“
Не чу нищо.
„Ще дойдете ли? — Връзката чезнеше. — Ще дойдете ли?! — Отново мълчание. — Умолявам те, Еламай! Длъжни сте да дойдете. — Фейеламор зарови лице в тревата. — Свържете се с мен утре!“
Връзката избледня като светлина след залез.
— Ще дойдат! Трябва да дойдат!
Мейгрейт си мълчеше. Защо пък да идват? Те бяха прогонили Фейеламор, още когато самата тя беше дете. Не знаеше причината, но в нея се криеше и отговорът на загадката за нейното раждане и смъртта на родителите й.
На другата сутрин Фейеламор се събуди раздразнена и наежена.
— Какво ти е? — попита Мейгрейт, щом й омръзна да я гледа как крачи напред-назад.
— Фейлемите трябваше вече да са ме потърсили.
Фейеламор веднага се извърна, за да не среща погледа й. Към края на деня вече не можеше да се владее. Въпреки присъщата за нея сдържаност тя дори започна да си гризе ноктите. Никой не пожела да се свърже с нея в мислите й.
— Защо не ги призовеш отново? — учуди се Мейгрейт, когато приготвяше вечерята.
— Не мога! — изстърга гласът на господарката й. — Връзка на такова разстояние не е нещо, с което се захващаш всеки ден.
— А аз си представях…
— Трудно е да я установиш и на една левга. Ако разстоянието е две левги, става четири пъти по-трудно. Три левги — девет пъти. А на триста левги… пресметни си го сама! Може би никой не е опитвал това преди в цялата история на Трите свята! Мога да се изтощя в десет безплодни опита, защото сигналът е твърде слаб. Но нали има стотици, хиляди фейлеми. Ако всички заедно пожелаят да се свържат с мен, ще преодолеят неумолимите пречки на пространството.
— Да де, стига да пожелаят — промърмори Мейгрейт, за да я ядоса.
Няколко дни по-късно те опитаха отново, но макар че се раздадоха докрай и Фейеламор вече нямаше сили дори да си вдигне главата, не доловиха нищо.
— Май се крият от тебе — подхвърли Мейгрейт, макар да се опасяваше, че ще изпита гнева на господарката си.
Фейеламор стисна клепачи, за да спре сълзите, и прошепна: